Иехуда от Кериот (с тъмно подозрение). Аз - не разбирам... (Тихо.) Защо ти отиде тази сутрин при Иосефа бен Кайафа!...
Мириам от Мигдол (ледно). Иехуда! Не ще ме тласне никой втори път! И той - не ще тласне никоя след мене!
Иехуда от Кериот (гневно). Ти направи ли това?
III
За живота и учението на Иезуса, син Иозефов, от Назарет от Лукануса Проперциус Иустус, философ
I. Най-благородното, достъпно човеку, е да наблюдава движението на живота, да размисля върху началото на съществуването и да съзерцава чистите първообрази, от които се е родил светът. Много възточни философи говорят за онова първобитно същество, което съществува от само себе си. Това същество е създало света от оплитането на четири начала. Техните външни образи, достъпни на човешкия поглед, носят имената: огън, вода, вихър и земя. Тези четири начала работят едно по едно, за да се развие вложеното в човека - и разделят дългото време на историята на четири века. Огънят създава златния век, водатасребърния, вихърът - медния, а земята - железния.
II. Дълго време мисъл за богове не е озарявала човешкия разум. Цялото развитие на човека е борба за вътрешна и външна власт. Дълго е трябвало да се бори човекът, за да признае своята немощ и да се преклони пред по-силни. Той те е видял победен от мълнията, потопа, пожара, леда, земетръса, болестта и смъртта. И тогава ги е нарекъл богове. Наченал е да им се моли и да им отделя от своето добро, за да се смилят над него. Първичната жажда за власт е останала незадоволена и човек е трябвало да признае над себе си богове. Ако размислим по борбата за външна власт, човешкото развитие ще ни се види непрестанна смяна на богове, които въплътяват властващата сила на човека.
III. Дълго е търсил човек за своята вяра бог, когото не ще отменят времената. Историята на неговата вяра е история на мъртви богове. Човек е виждал показалеца на своята мощ в превземане на външна власт - и всяка негова победа е била - победа над един бог. Боговете са умирали, щом е била надвивана силата, пред която се е прекланял човек. Тази победена сила не е криела вече тайна за човека; а човек свива колене и простира ръце само пред тайната. Когато природата е била надвита дотам, че човек е можел да заживее без люта борба с нейните сили, умът му се е успокоил. Тогава човек обърнал поглед към душата си - и се запитал що е, отде иде, накъде отива и защо се е появил на земята. И от този миг в него се ражда нов свят: no-нататъшното развитие на човека е - борба за вътрешна власт, за себевластие.
IV.За човека, чийто прицел на живота е себевластието, всички богове, измислени от предците, са само стремежи на душата, имена на стари пътеки, по които душата е вървяла от мрачини към изгрев. И малцината, които наистина са дирили бог - по-силен - от времето, бог, когото не ще надживее никоя победа на душата, са спрели своите надежди пред нов образ. Божеството, що е чъртала мечтата им, трябвало да слива в себе си лъчите на всичко непостижимо, което човек бленува като върховна точка, водеща душата. Ако това божество заживее в човешки образ, от този човек по-властен не ще има: тъй си е мислил човекът, чийто прицел на живота е било себевластието. Той ще бъде недостъпен за страстите, що разрушават душата и убиват плътта. Той ще презира всяка външна власт, всяка облага, всяка стръв за честолюбието. Той не ще се бои от смърт, защото чувства в себе си върховен залог на безсмъртие. Над всичко околно той ще се издига като образ от друг свят и не ще бъде стигнат от никого.
V.Мечтата на мнозина кроеше като образ - човек, отличен от хората, що виждаме. И този човек се роди сред Галилея, в градеца Назарет. Той бе син на дърводелец. За него се много говори и неколцина от учениците му скрепяват с тръст на пергамент думите му. Затова реших, като проучих с грижа случките от живота му, да изложа, знатен Мурена, за знание на потомците онова, що ми се вижда знаменито в живота и речите на Иезуса, син Иозефов, та да бъде известен на всички образът на върховно себевластие.
VI.Той се роди в дните, когато над вселената царуваше цезар Октавианус Августус, Сирия управляваше Сулпициус Квириниус, а прокуратор на Иудея бе Валериус Гратус. До своята тридесета година Иезус, син Иозефов, се учил, по думите на някои иерузалемски книжници, при хебрейски рабини, а после пътувал до Александрия, дето слушал учението на непознати философи. Говорят, че в Египет, в пустинята край Мъртво море и в пещерите на Енгади дълги години учил при есеите тайните на душата и света. На тридесет годин връст Иезус се яви в Иерузалем на проповед. Той обиколи цяла Палестина и сбра много ученици. След него върви целият народ. Някои го следват, защото очакват да стане земен цар. Други вървят след него от страх. Трети - от почит. Малцина разбират учението му и малцина се вмислят в странните иносказания на неговата проповед, защото Иезус учи нова мъдрост, а слушателите му не разбират. Техният ум остава скован от веригите на стари хебрейски книги. Учението на Иезуса звучи самотно - и се отеква в малко умове, а новата нравственост, която носи проповедта му, не намира още сърце, за да хвърли в него котва.