VI
Човекът каза на себе си:
„Бог, Моят Бог - защо се те учудват, че говоря все за Него? Защо се дивят, че Моите думи са псалом, а погледът Ми не слиза от небето?
Те Ме презряха: за тях Син Божи бе само внебрачен син на Иосефа от Назарет и на младата Мириам. А Бог, Моят Бог - о, Той Ме прегърна в пустинята, сред лъвовете и черните птици, що Ми носеха храна, сбирана по вси оази край Мъртво море.
Той прегърна Моята костелива снага, целуна Моите сгърчени уста. Той дълго милва Моите червени коси, твърди като морска трева. И Той Ме издигна горе, даде Ми чертог сред своите чертози и препълни живота Ми с видения, личби и знамения на дела и дни!
От престола на своята вие Ми Той вещаеше като на първороден син своята изначална воля. И Аз разбрах, че съм роден преди вековете, че съм живял там, в ширното Му царство, оградено от алмаз и мечта, от звезди и блян.
И когато са се изпълнили дните, дали са Ми тленна снага двама смъртни в Назарет, защото на Сина Божи е все едно де ще се роди - и от кого. Но разбраха ли хората това? Кой от тях смогна да разлъчи вечно от преходно и безсмъртно от тленно?"
И възправи се тогава, та заговори душата му към него.
И запита го дзоиата му с гневен трепет:
„Защо подири синевата на далечни небеса, щом си роден Небесно царство на земята да строиш - и защо метна презрение върху тъмната плащаница на земята? Или се погнъси от своята родителка, та в тебе възрева хула към онази, що ти дари живот?
Защо остави зад себе си клетата жена, която те роди - да крета в безреда тълпа от блудници, рибари, крадци и прокажени? Дори смъртен син не би оставил майка си на пътя, а ти наричаш себе си Син Божи. Не се ли погнъси от себе си тогава? Не кипна ли в сърцето ти жал към отхвърлената жена, която от обич по тебе и днес стои пред вратата ти?
Какво дело се роди да въплътяваш на земята ти, винаги чужд на тази земя? Гневиш се, че те не разбират. А можеш ли да им говориш на земен език? Та кой е длъжен да слуша мечтатели и чий ум би губил време да птълми прехласнати притчи? Що дадe ти на света, та да искаш от него? Размисли - и дай ми ответ, защото и за тебе има Страшен съд: доста си плашил другите с присъди!"
И тогава Човекът се дълбоко замисли.
А после душата му се отново възправи - и пак го запита с гневен трепет:
„Чу ли те поне един? Не чу те никой, защото не знаеш езика на човешкото сърце. На твоите самотни празници никой не дойде. Остана само пъстър спомен за ранните тъги, възторзи и беди. И видя тогава, че всичко е сласт: и прегръдката на майката, и хвърленият крин от момък на девица, и мъгливият чар в очите напролет, и наведеният гроб, що приема мъртвешки кивот. А нали срещу сласт въставаше в своята проповед? Нима ще изкъртиш сластта из човешкото сърце с дума или клетва?
Пред тебе тогава паднаха за миг вси покривала и запита душата си тогава - мене запита с вопли и горчиво ридание: „Нима и Бог е сласт, а Син Божи рожба на сладострастие?" Мъка имаше в твоя глас и плач скърцаше там - и горест късаше думите, що отправи към мене. Ала душата ти млъкна. И ти вече нищо не узна. Мрак падна изново пред очите ти - и твоят поглед не долови играта на сластта, чиято рожба е цял свят. Ти не видя, че сласт трепери в крилата на пъстри пеперуди лете, кога летят над разпукани цветни венчета, за да разнесат плоден прах и да слеят цвят с цвят и сок със сок. Ти не видя, че сласт се лъчи от извитъците на лозата напролет, когато вие тънки ластари и покрива от свян с пресни листа своята гола снага. Не видя, че сласт се гърчи в тежките червени гроздове наесен, кога сокът кипи и зърната се пукат, за да излеят пo земята своя тежък сок, пияни от сласт. Ти не видя това, защото мрак падна пред очите ти - а твоята душа бе млъкнала отдавна.
И ти отвлече тогава в пустинята своята скръб и в безводни пясъци зарови своето отчаяние. Ала никого пустиня не е спасила: ти самин отпосле призна това. И шакалите на присмех зееха, като чуваха твоите въздишки, а хиените се зъбеха на подбив, като слушаха твоето хлипане.
И върна се разбит отново в живота. Но никой свой не намери там. И никой не стисна твоята суха ръка. Защо се дърпаше в почуда назад? И защо питаш себе си кому си направил зло, че те ненавиждат? Да бе запитал по-добре себе си кому си направил добро!"
Тъй каза на Човека душата му.
А Човекът се наведе още повече и сърцето му потъна в горест.
И възправи се тогава отново душата му, та му промълви строго и студено: „В болен свят се роди ти – и в гнил въздух те осъдиха да живееш: това е твоята беда. Нима за това бе това? Ти имаш ли сила да го понесеш? Отхвърлените от живота, избягалите роби, прогонените блудни жени, бесноватите и разслабените, грубите рибари и провинените воини на Рома: те трябваше да станат твои първи - твои сетни ученици!