— Не мърдай — каза успокояващо Моргана. — Почвата тук наистина е малко несигурна, но аз познавам пътеките. Ще те изведа оттук, мила.
Но още докато посягаше да подаде ръка на момичето, Ланселет я изпревари, вдигна я на ръце и я изнесе на сухо. После я остави да стъпи на земята.
— Мокри са ти обувките — каза той, като ги чу как шляпат при всяко нейно движение. — Свали ги, за да ги изсушиш.
Тя го загледа учудено; беше спряла да плаче.
— Ти си много силен. По-силен си дори от баща ми. И ми се струва, че съм те виждала някъде.
— Не знам — отвърна Ланселет. — Коя си ти и кой е баща ти?
— Баща ми е крал Леодегранс — отвърна момичето, — а аз съм тук, в манастира, на училище. — Гласът й отново затрепери. — Но къде е манастирът? Не виждам нито него, нито църквата…
— Не плачи — намеси се Моргана и излезе напред. Младото момиче се стресна и отстъпи.
— Ти от елфите ли си? Имаш техния син знак на челото… — тя отново вдигна ръка и се прекръсти. После допълни колебливо:
— Не, не може да си женски демон, защото не изчезваш, като се прекръстя, а сестрите казват, че всички демони изчезват от знака на кръста. Но си дребна и грозна като тях…
Ланселет се намеси с твърд глас:
— Не, разбира се, че нито един от нас не е демон. Мисля, че ще успеем да те върнем обратно в твоя манастир.
Сърцето на Моргана се сви, защото виждаше ясно, че той гледа момичето също така, както гледаше нея допреди малко — с любов, желание, почти с обожание. Обърна се към Моргана и каза настоятелно:
— Ще й помогнем, нали?
Тогава Моргана се видя такава, каквато бе навярно в очите на Ланселет и това непознато момиче със златно сияние — дребна, мургава, с варварския син знак на челото, с поли, кални до коленете, нескромно разголени ръце и разпуснати коси. „Дребна и грозна като хората от Древния народ. Моргана от Елфите“. Така я наричаха от дете. В нея се надигна като вълна омраза към собственото й дребно, мургаво тяло, полуголите й крайници, калните животински кожи. За миг, докато Ланселет хвърли поглед към нея, тя предположи, че той също я смята за грозна, с варварски, странни черти; това блестящо златно създание принадлежеше на неговия собствен свят.
Той пое нежно ръката на непознатото момиче и й се поклони почтително.
— Ела, ще ти покажем обратния път.
— Да — потвърди мрачно Моргана. — Ще ти покажа пътя. Следвай ме и стой плътно до мен, защото почвата е несигурна и можеш да затънеш някъде, та да не можем да те извадим. — За миг надигналата се в нея ярост я изкуши да заведе и двамата в някое непроходимо блато — тя можеше да ги отведе и да се измъкне — познаваше всички пътища. Искаше й се да ги остави да се удавят или завинаги да се лутат в мъглите.
Ланселет попита момичето:
— Как се казваш?
— Името ми е Гуенхвифар23 — отвърна хубавицата, и Моргана дочу как Ланселет промълви:
— Какво очарователно име, подходящо за дамата, която го носи, Моргана почувства как в гърдите й се надига омраза, толкова силна, че й призля от нейния напор. В този миг, когато омразата я изгори като нажежено желязо, тя разбра, че тази омраза ще остане неразделна част от нея до самата й смърт, и искрено пожела да умре още сега. Всички цветове на деня изчезнаха — останаха само мъглите блатото и унилите тръстики — а заедно с деня я напусна завинаги и щастието.
— Ела — повтори тя с оловнотежък глас. — Ще ти покажа пътя.
Извърна се и закрачи напред, а зад себе си чуваше как двамата разговарят и се смеят. Зачуди се смътно, със сетива, още притъпени от тежестта на омразата, дали не се смеят на нея. Чу как Гуенхвифар казва с момичешкия си глас:
— Но ти не си част от това ужасно място, нали? Ти не приличаш на древните хора — не си нито дребен, нито грозен.
Не, помисли си Моргана, той беше красив, а тя — „дребна и грозна“, Тези думи се бяха отпечатали с нажежено желязо в сърцето й; тя забрави колко прилича на Вивиан, забрави, че винаги е считала Вивиан за красива. Заслуша се в отговора на Ланселет:
— Не, не, всъщност бих предпочел да се върна заедно с теб — наистина. Но съм обещал да вечерям с роднини, а майка ми и без това ми е сърдита; не искам да ядосам и стареца. Но наистина не принадлежа на Авалон… — и след минута:
— Не, тя е… ами нещо като братовчедка на майка ми, нещо подобно. Познавахме се като деца, нищо повече.
Сега вече наистина говореха за нея. Значи за толкова кратко време всичко, случило се между тях, беше сведено до незначителна роднинска връзка. Тя си наложи така ожесточено да потисне напиращите сълзи, че я заболя гърлото. Знаеше, че ако заплаче, в техните очи ще изглежда още по-грозна отпреди, Най-сетне стъпи на твърда земя, обърна се и каза:
23
Гуенхвифар — така е наричана в ранните уелски литературни произведения съпругата на Артур, добила по-късно популярното име Гуиневиър (бел.прев.)