— Това е решение на Талиезин — каза Вивиан. — Ще стане това, което е писано. Не мога да се меся.
В този момент яростта на Моргана разкъса всички бентове.
— Нима наистина си способна да признаеш, че нещо на тази земя не подлежи на твоите заповеди, господарке? Нали си убедена, че твоята воля и волята на Богинята са едно, а всички ние — кукли на конци, длъжни да ти се подчиняват!
— Не бива да говориш така, дете мое — отвърна удивено Вивиан. — Нали не искаш да ми откажеш почитта си?
Ако Вивиан бе отвърнала рязко на избухването й, гневът на Моргана щеше само да нарасне. Но кротостта я спря. Тя само каза:
— Защо, Вивиан? — и отново сълзите я задавиха.
Сега гласът на Вивиан беше студен:
— Значи все пак си живяла прекалено дълго сред християни и техните постоянни приказки за грехове. Помисли, дете. Ти носиш кралската кръв на Авалон; а също и той. Бих ли могла да те дам на обикновен човек? Или да сторя същото с бъдещия върховен самодържец?
— А аз ти вярвах, когато казваше, че всичко е дело на Богинята…
— Но то е така — каза спокойно Вивиан, без да разбира. — Тъй или иначе, в никакъв случай не бих пожертвала девствеността ти за недостоен човек, Моргана. — Гласът й беше нежен. — Той беше толкова малък, когато се разделихте, и мисля, че никога не би те познал. Съжалявам, че ти го позна, но в края на краищата, рано или късно щеше да узнаеш. Що се отнася до него, може нищо да не узнае още дълго време.
— Но той знае всичко — каза Моргана и тялото й се стегна от поредния гневен пристъп. — Той знае и бе по-ужасен и от мен!
Вивиан въздъхна.
— Е, сега вече нищо не можем да променим — каза тя. — Стореното е сторено. А в този момент надеждата за Британия е по-важна от вашите чувства.
Тогава Моргана се обърна и си тръгна, без да я дочака да свърши.
17
Нощта беше безлунна. В Дома на девиците учеха младите жрици, че в такава нощ Богинята забулва и крие лицето си от човечеството и се съветва в небесата със старите богове, по-стари и от тези, които ние познаваме. Преди новолуние Вивиан беше недостъпна — две млади жрици се грижеха никой да не я смущава.
През по-голямата част от деня тя лежа в леглото си със затворени очи разсъждавайки дали в крайна сметка не е такава, каквато я виждаше Моргана опиянена от властта си, убедена, че всичко й е подвластно и може да разполага с нещата и хората по свое усмотрение.
„Това, което сторих“, мислеше тя, „го сторих, за да спася тази земя и народа й от разруха и опустошение, от връщане към варварството, от съдба, по-тежка от тази, която сполетя Рим под ударите на готите“.
Копнееше да повика Моргана, да изпита отново близостта, която ги бе свързвала толкова дълго. Ако момичето наистина я намразеше, това би била най-високата цена, която някога бе плащала за свое решение. Моргана бе едничкото човешко същество, което Вивиан бе обичала напълно и безусловно. „Тя е дъщерята, която дължах на Богинята. Но стореното е сторено — не можем да върнем събитията обратно. Кралската кръв на Авалон не може да бъде опетнена от кръвта на простосмъртни“. Мислеше за Моргана, изпълнена със скръбната надежда, че един ден младата жена ще разбере решението й; но дори да не разбереше, Вивиан знаеше, че е изпълнила дълга си — нищо повече.
Тази нощ тя спа малко — мяташе се в хаос от откъслечни сънища и видения. Спомняше си за синовете, които винаги бе държала на разстояние от себе си; за външния свят, към който младият Артур бе потеглил, съпроводен от Мерлин; дали бе успял да завари баща си жив? Шест седмици вече Утър Пендрагон гаснеше в Керлиън; от време на време сякаш се съвземаше, но й се струваше невероятно, че би могъл да изкара още дълго.
Когато утрото наближи, Вивиан стана и се облече така тихо, че двете жрици не се събудиха. Спеше ли Моргана в Дома на девиците или също лежеше будна, с натежало сърце? Дали плачеше? Никога преди Моргана не беше плакала — до деня, в който арфата на Кевин бе развълнувала сърцата им, а дори тогава бе крила сълзите си.
„Стореното — сторено! Не мога да й спестя нищо. Но желая с цялото си сърце да имаше някакъв друг начин…“
Тя излезе безшумно в градината зад къщата си. Птиците се събуждаха; ябълков цвят, мек, със сладко ухание, се ронеше от дърветата, които бяха дали името на Авалон24.
„Те ще родят, когато дойде времето, също както това, което аз започвам сега, ще даде плод, когато настъпи моментът. Но аз, аз никога вече няма да цъфтя и няма да дам плод.“ Мислите й натежаваха от бремето на годините. „Остарявам; ето, вече почвам да губя ясновидските си способности — способността си да виждам в бъдещето, която ми бе дадена, за да водя тази страна напред“.