Сега Артур забеляза Моргана; подвижното му лице веднага издаде, че я е познал. Поклони се и на нея — ни в клин, ни в ръкав й мина мисълта, че където и да е възпитаван, поне са го научили да се държи като кралски син. Артур промълви:
— Моргана.
Тя кимна за поздрав. Беше я познал въпреки воала. Може би сега тя трябваше да коленичи пред краля. Но жриците на Авалон не се прекланяха пред човешка власт. Ако се наложеше, Мерлин би коленичил, също и Кевин; но Вивиан — никога. Защото тя бе не само жрица на Богинята, но въплъщаваше Богинята в себе си — по начин, който мъжете — жреци на богове — мъже не биха могли да разберат. Затова и Моргана нямаше занапред да коленичи пред никого.
Господарката на Езерото протегна ръка към Артур и му заповяда да стане.
— Пътувал си дълго — каза тя — и си изморен. Моргана, отведи го в къщата и му дай да хапне, преди да свършим това, за което сме се събрали.
Артур се усмихна — не като бъдещ крал, не като избраник на съдбата, а просто като гладно момче.
— Благодаря ти, господарке.
Когато отидоха в къщата на Вивиан, той благодари на жриците, които му донесоха храна, и се нахвърли лакомо върху нея. Когато се позасити, попита Моргана:
— И ти ли живееш тук?
— Господарката живее сама, но останалите жрици се редуват да й прислужват. Аз също, когато ми дойде редът, живея тук известно време.
— Ти, дъщеря на кралица? Ти прислужваш?
Тя каза строго:
— Преди да започнем да заповядваме, трябва да се научим да служим. Тя самата е прислужвала също така, когато е била млада, а и в нейно лице аз прислужвам на Богинята.
Той размисли и накрая каза:
— Не знам много за тази Велика богиня. Мерлин ми каза, че Дамата от Езерото е твоя… наша роднина.
— Тя е сестра на Игрейн, нашата майка.
— Но тогава тя ми е леля — Артур превъртя думата на езика си — очевидно беше неподходяща. — Всичко това е толкова странно и чуждо за мен. Винаги съм си мислил, че Екториус и Флавила са ми родители. Разбира се, знаех, че има някаква тайна; а защото Екториус отказваше да разговаря за това с мен, си мислех, че има нещо срамно — че съм незаконороден или кой знае какво по-лошо. Не помня Утър — баща си, искам да кажа — изобщо не го помня. Всъщност не помня и майка си, но понякога, когато Флавила ме наказваше, си представях, че съм някъде далеч при една жена, която ту ме глезеше, ту ме отблъскваше. Ти на майка ни ли приличаш?
— Не; тя е висока и червенокоса — отвърна Моргана. Артур въздъхна.
— Значи изобщо не я помня. Защото в сънищата ми приличаше на теб — всъщност беше ти…
Гласът му затрепери и той млъкна.
„Навлязохме в опасна територия“, помисли Моргана, „не бива да говорим за това“. После каза спокойно:
— Вземи си още една ябълка; растат тук, на острова.
— Благодаря ти — той си взе ябълка и я захапа. — Всичко е толкова ново и необичайно. Случиха ми се толкова неща, откакто… откакто… — гласът му секна отново. — Мисля за теб през цялото време. Не мога да си наложа да не го правя, вярно беше това, което казах тогава, Моргана — през целия си живот ще те помня, защото беше първата, винаги ще мисля за теб и ще те обичам…
Тя знаеше, че трябва да отговори грубо и оскърбително, но вместо това заговори спокойно, но студено:
— Не бива да мислиш за мен по този начин. За теб аз не съм жена, а представителка на Богинята, която ти се яви тогава, взела моя образ. Богохулство е мислиш за мен като за смъртна жена. Забрави ме и помни Богинята.
— Опитвах се… — Той спря, сви юмруци, и заговори отново със сериозен тон. — Ти си права. Това е единственият начин да се възприеме случилото се — като едно от многото необичайни събития, които ми се случиха, след като напуснах дома на Екториус. Все тайнствени и магически неща — като онази битка със саксонците — той нави ръкава си нагоре и откри превръзка, обилно намазана с вече потъмняла борова смола. — Там ме раниха. Беше първата ми битка, но сякаш ми се случваше насън. Крал Утър… — той сведе поглед и преглътна. — Пристигнах твърде късно и не го сварих жив. Беше положен в кралски одежди в църквата. Така го видях — мъртъв, а оръжията му бяха поставени на олтара. Такъв, казват, бил обичаят — загине ли храбър рицар, оръжията му да са при него по време на бдението, преди да го положат в земята. И тогава, докато свещеникът още не бе свършил да пее „Нине отпущаещи“25, се чу тревожният звън на камбаните. Саксонците нападаха. Стражите влязоха направо в църквата, грабнаха въжетата на камбаните от монаха, който ги биеше за покойник и забиха тревога. Всички мъже от кралската свита грабнаха оръжието си и хукнаха навън. Аз нямах меч, а само камата си, затова грабнах копието на един от войниците. Мислех си, че отивам на първата си битка, но ме спря Кай — синът на моя втори баща, Екториус. Каза ми, че си оставил меча в къщата дето спяхме. Трябваше да отида дотам и да му го донеса. Знаех, че всъщност търси начин да ме отдалечи от битката. Кай смяташе, също както и вторият ми баща Екториус, че ми е още рано да влизам в бой. Затова, вместо да се връщам до къщата, влязох обратно в църквата и взех меча на краля от каменния олтар. Виж — защити се той, — помислих си, че кралят е отблъсквал саксонците с този меч цели двадесет години, и че на меча сигурно ще му е по-добре отново да излезе на бой с тях, отколкото да лежи като безполезно желязо върху някакъв изтрит камък! Така че хукнах да намеря Кай и да му го дам. Всички се събираха, за да атакуват саксонците, и тогава видях насреща си Мерлин, който ме запита с глас, който прозвуча като тръба: „Откъде взе меча, момче?“ Ядосах се, защото ме нарече „момче“, и то след всичко, което трябваше да извърша на Драконовия остров. Затова отвърнах, че този меч трябва да изтребва саксонци, а не да лежи по някакви си стари камъни. Пристигна Екториус и ме видя с меча в ръка. Докато разбера какво става, двамата с Кай коленичиха пред мен! Попитах „Татко, защо коленичиш пред мен? Моля те, стани, това е ужасно!“ А Мерлин рече със същия страхотен глас: „Той е кралят, негово право е да носи този меч!“ През това време саксонците бяха прехвърлили защитната стена — чухме звуците на техните рогове. Нямахме време да разговаряме нито за мечове, нито за каквото и да било друго. Кай грабна моето копие, аз задържах меча и хукнахме. Не помня много от битката — обикновено така става. Кай беше ранен, и то лошо, в крака. След битката докато ми превързваше ръката, Мерлин ми разказа кой съм всъщност. По-точно, чий син съм. Екториус пак дойде да коленичи пред мен, и се закле, че ще ми бъде верен, също както на баща ми и на Амброзиус, а аз бях ужасно притеснен… Помоли ме само да направя Кай свой сенешал26, когато имам истински двор. Разбира се, казах, че ще го сторя с удоволствие — нали ми е брат, искам да кажа, винаги мисля за него като за брат. Настана голяма суматоха около меча, а Мерлин каза на всички присъстващи крале, че съдбата е наредила тъй, че аз да го взема от камъка, и мога да ти кажа, че те му повярваха.
25
Нине отпущаещи — църковно песнопение, което се изпълнява по време на погребалната служба (бел.прев.)