Артур пусна ръката й и Моргана сведе глава, опитвайки се да не припадне, защото погледът й се бе замъглил и й се виеше свят. „Защо трябва да се чувствам така? Заради Артур? Не, това е дело на Богинята — случилото се е по нейна, не по наша воля“.
Напред излезе Лот, коленичи пред Артур, а Артур се наведе и го повдигна.
— Добре дошъл, скъпи чичо.
„Ако не се лъжа, същият скъп чичо“, мислеше си Моргана, „който с най-голяма радост щеше да го види мъртъв, докато беше дете“.
— Лот от Оркни, ще защитаваш ли бреговете на твоите земи срещу племената от Севера, ще ми идваш ли на помощ, ако бреговете на Британия бъдат застрашени?
— Кълна се, племеннико, ще го сторя.
— Щом е тъй, повелявам ти да управляваш Оркни и Лотиан в мир — никога няма да наруша правото ти на управление в тези земи, никога няма да воюваме с теб за тях — каза Артур и се наведе леко, за да целуне Лот по бузата. — Дано ти и твоята кралица управлявате дълго и щастливо Севера, чичо.
Лот каза, надигайки се:
— Моля за разрешение да ти представя един рицар, който да те съпровожда оттук нататък. Моля те да го приемеш в свитата си, господарю Артур. Моят син Гауейн.
Гауейн беше едър, висок и строен — мъжки вариант на Игрейн и майка си Моргоуз. Главата му бе увенчана с червеникави къдрици. Въпреки че надали беше много по-възрастен от самия Артур — всъщност, мислеше си Моргана, трябва да беше малко по-млад, защото Моргоуз се омъжи за Лот след раждането на Артур — имаше вече гигантски ръст, цели шест фута28. Той коленичи пред Артур, а Артур го повдигна и прегърна.
— Добре дошъл, братовчеде. С радост ще те въведа в нашия приятелски кръг; надявам се, че ще се присъединиш към нас и моля своите приятели да те приветстват — каза Артур и кимна към тримата млади мъже, които стояха до него. — Ланселет, Гауейн е наш братовчед. Това е Кай, а ето и Бедуир. Двамата са мои заварени братя. Ето че и аз имам своите приятели — рицари, също като Александър Велики.
Цял ден стоя Моргана и видя как кралете от всички краища на Британия се изредиха, за да положат клетва за вярност пред трона на самодържеца, да се закълнат да го подкрепят в случай на война и да защитават бреговете на страната от нашествия. Още преди края на тържествата при Артур дойде русокосия крал Пелинор, господар на Езерните земи, коленичи пред Артур и го помоли да разреши да си тръгне.
— Какво говориш, Пелинор? — попита усмихнато Артур. — Ти, когото считам за най-верния си поддръжник, да ме напуснеш още сега?
— Получих новини от дома, повелителю — там вилнее дракон; ще се закълна да го преследвам, докато не го убия.
Артур го прегърна и му подаде един златен пръстен.
— Никога не бих отделил един крал от народа му, който има нужда от него. Върви тогава и се погрижи да убиеш този дракон, а когато сториш това, ми донеси главата му.
Наближаваше залез — слънце, когато най-сетне всички крале и благородници успяха да се закълнат пред своя върховен господар. Артур беше още момче, но през целия дълъг ден се беше държал както трябва, без да пропусне да размени по някоя дума с всеки един от васалите си, еднакво любезен с всички — от първия до последния. Само Моргана, обучена в Авалон да чете в човешките лица, разбираше колко е уморен. Най-сетне церемонията приключи и прислужниците започнаха да приготвят трапезите.
Моргана беше предположила, че Артур ще седне да вечеря сред кръга млади рицари, които бе провъзгласил за свои приятели. Изминалият ден бе много уморителен; той бе изпълнил дълга си, както подобава, беше младо момче и имаше право да си почине. Но вместо това Артур седна сред епископите и по-възрастните крале, които бяха съветвали баща му — Моргана с удоволствие отбеляза, че сред тях е и Мерлин. Всъщност Талиезин беше негов дядо, но тя не беше убедена, че Артур знае това. Когато се нахрани (тъпчеше се като младо момче, което още расте), Артур стана и тръгна да наобиколи гостите си.
Беше облечен в проста бяла туника, единственото му украшение беше тънката златна корона, но се открояваше сред тълпата пищно облечени рицари и благородници като бял елен в тъмна гора. До него вървяха приятелите му — великанът Гауейн, Кай, тъмнокос, иронично усмихнат, с римски черти — в лицето приличаше на ястреб. Когато наближиха, Моргана видя, че всъщност ъгълчето на устата му е дръпнато нагоре от пресен белег, затова отдалеч изглеждаше криво усмихнат. Жалко — сигурно е бил хубав, преди да го ранят в лицето. До него Ланселет изглеждаше красив като момиче — но не, в красотата му имаше нещо диво, жестоко и мъжествено — по-скоро напомняше на хищна котка. Моргоуз го гледаше с алчен поглед.