Иззад един кон се появи въоръжен мъж — оказа се, че е Гауейн.
— А, братовчедке — обърна се той към Моргана. — Не я води тук, Ланс, това не е място за дами. Някои от проклетите зверове още не са обяздени. Все още ли си решен да извадиш белия жребец?
— Решил съм да го обяздя за Артур, та да може да го носи в боя следния път дори ако трябва да си счупя врата!
— Не се шегувай с такива неща — каза Гауейн.
— Че кой се шегува? Ако пък Артур не може да го язди, ще го яздя аз, а тази вечер ще го представя в чест на кралицата!
— Ланселет — намеси се Моргана, — не си струва да рискуваш живота си за такова нещо. Гуенхвифар не може да различи един кон от друг. Тя ще е все еднакво впечатлена, независимо от това дали яздиш дървено конче от единия край на двора до другия, или повториш подвизите на кентаврите!
Той й хвърли почти презрителен поглед, но тя добре разбра мислите му: „Как би могла Моргана да разбере копнежа му да се представи блестящо на този ден?“
— Върви и оседлай коня си, Гауейн. Предай, че ще сме готови след половин час — каза Ланселет. — Питай Кай иска ли да почваме.
— Я не ми казвайте, че и Кай ще язди с тоя сакат крак — намеси се един от стоящите наблизо мъже с някакъв особен акцент. Гауейн се обърна рязко към непознатия и каза:
— Нима ти би могъл да го разбереш — това е единствената войнска работа, за която сакатият крак не му пречи и за малко ще престане да се занимава с кухни и женските помещения?
— Да, да, разбрах — каза непознатият и като се обърна, започна да оседлава коня си.
Моргана докосна леко Ланселет по ръката; той се обърна и я погледна, очите му отново блестяха весело.
„Ето на“, помисли си тя, „той се занимава с нещо, което го интересува, рискува да се пребие, вършейки нещо за Артур. Сега не мисли за любов и се чувства щастлив. Ако само можеше все да е зает с такива неща, та да не вехне от копнеж по Гуенхвифар или по която и да било друга жена“.
Тя каза:
— Покажи ми този опасен кон, който искаш да обяздиш.
Той я поведе между редиците завързани жребци. Когато спряха, тя видя първо сребристата муцуна и дългата грива на коня — приличаше на ленена къделя. Конят беше едър — висок при холката32 колкото самия Ланселет. Той отметна глава, пръхтенето му беше като на огнедишащ дракон.
— О, красавецо — каза Ланселет и постави ръка до муцуната на коня. Той веднага се стресна и отстъпи встрани. Ланселет се обърна към Моргана:
Учил съм го сам на юзда и стреме. Това е сватбеният ми подарък за Артур — той няма време да си обяздва сам конете. Обещах му да го има кротък като домашно животинче на сватбения си ден.
— Добре подбран подарък — отвърна Моргана.
— Просто единственото, което мога да му дам — каза Ланселет. — Не съм богат. Пък и той няма нужда от злато и скъпоценни камъни — всички го отрупаха с такива дарове. Това е подарък, който мога да му дам единствено аз.
— Да, така му даряваш нещо от себе си — каза Моргана и продължи на себе си: „Колко много обича Артур! Затова е и толкова измъчен. Не го измъчва желание към Гуенхвифар, а това, че обичта му към Артур е не по-малка. Ако беше обикновен женкар като Гауейн, не бих го съжалила нито за миг; Гуенхвифар е добродетелна и дори щеше да ми е приятно да видя как го отхвърля.“
После каза:
— Бих искала да го пояздя. Няма на този свят кон, от който да се боя.
Той се разсмя.
— Ти не се боиш от нищо, нали, Моргана?
— О, не, братовчеде — отвърна тя, станала внезапно много сериозна. — Боя се от много неща.
— Е, аз съм още по-боязлив от теб. Страхувам се от битките, и от саксонците, и се страхувам, че ще бъда убит, преди да съм опитал всичко от живота — каза той. — Затова не си позволявам да избегна никое предизвикателство… Страхувам се и от това, че може и Авалон, и християните да грешат, да няма богове, нито рай, нито живот след смъртта, и че като умра, ще изчезна завинаги. Затова все се боя да не умра, преди да съм изпитал всичко, което ни предлага животът.
— Струва ми се, че не са ти останали много неизпитани неща — каза Моргана.
— Останали са, Моргана. Останали са толкова много неща, за които копнея, и когато пропусна някое от тях, горчиво съжалявам, и се чудя каква е тази лудост или слабост, която ми пречи да сторя това, което желая… — отвърна Ланселет, после рязко влезе навътре между конете и жадно притисна Моргана към себе си.
„Това е жест на отчаяние“, мислеше си тя с горчивина, „не съм аз тази, която желае. Той иска само миг на забрава, в който да не вижда Гуенхвифар, която ще лежи в прегръдките на Артур тази нощ“. Ръцете му се плъзнаха с опитно движение по гърдите й; устните му се притиснаха към нейните и тя почувства как цялото му жилаво тяло се впива в нейното. Продължаваше да стои неподвижно в ръцете му, но чувстваше как премалява, как в нея се надига желание, толкова силно, че напомняше на болка; сама не съзнаваше, че започва леко да се движи, да наглася тялото си в прегръдката му. Устните й се разтвориха под неговите, чувстваше ръцете му навсякъде по тялото си. Но когато се опита да я отнесе към една от купите сено, тя направи слаб опит да се възпротиви.