— Но не разбират ли, че ако успеят да спрат саксонците още тук, долу, те може изобщо никога да не стигнат до техните земи… — започна разгорещено Утър, но Лот го прекъсна със смях, вдигайки слабата си ръка:
— Спокойно, Утър! Аз знам това, но моите хора не могат да го разберат. Няма да събереш легиони за Британия, или изобщо някаква редовна армия, от хората, които живеят на север от Голямата стена, Амброзиус.
Горлоис се намеси с леко пресипнал глас:
— Може би тогава идеята на Цезар е била правилна. Може би трябва да възстановим гарнизона по Голямата стена. Не по предишните причини — за да се пазим от дивите северни племена, а за да спрем саксонците да не стигнат до земите ти, Лот.
— Не можем да се лишим от толкова войска с такава цел — каза Утър нетърпеливо. — Трябват ни всички обучени войници до последния човек! Може да се наложи народите, с които имаме мирен договор, да защитават застрашените от саксонците брегове, и да се бием на запад, със скотите и другите северни варвари. Лично аз мисля, че основният ни фронт трябва да бъде в Летните земи — тогава враговете няма да могат да нападат лагерите ни през зимата, както стана преди три години. Няма да могат да намерят пътя между многото острови.
Игрейн слушаше с изострен интерес. Тя самата беше родена в Летните земи и знаеше как през зимата морето влиза навътре и залива сушата. Това, което през лятото беше мочурлива, но проходима земя, през зимата се превръщаше в езера и малки вътрешни морета. Цяла армия завоеватели трудно би могла да навлезе в тези земи освен през най-топлата част на лятото.
— Така ми каза и Мерлин — каза Амброзиус, — и ми предложи място, на което нашите войски да установят лагера си в Летните земи.
Уриенс каза дрезгаво:
— Не ми се иска да оставяме застрашените от саксонци брегове в ръцете на племената, макар и да са обвързани с мирен договор. Те също са саксонци, а саксонецът спазва клетва, когато му е изгодно. Мисля, че грешката, която повлия на живота на всички нас, беше договорът на Константин с Вортигерн13…
— Не — прекъсна го Амброзиус. — Кучето, което има вълча кръв, се бие по-ожесточено с вълците, отколкото останалите кучета. Константин дари на саксонците на Вортигерн земи и те се сражаваха, за да ги защитят. Това е най-голямото желание на саксонеца — да има земя. Те са земеделци и биха жертвали живота си, за да запазят своята земя. Саксонците, с които имаме мирен договор, се биха смело срещу тези, които дойдоха отвъд морето…
— Само че сега те са толкова многобройни — каза Уриенс, — че държат дадените им по договор земи да бъдат увеличени и заплашват, че ако не им дадем сами ще си я вземат. Тъй че сега, не само че трябва да отблъскваме от бреговете си отвъдморските саксонци, но може и да се наложи да се сражаваме с тези, който Константин доведе в земите ни.
— Достатъчно — каза Амброзиус, вдигайки изтънялата си ръка, а Игрейн помисли, че той изглежда много зле. — Не съм в състояние да поправям грешки, извършени от хора, които са починали преди да бъда роден — ако това наистина са грешки. Немалко собствени имам за изкупване и се страхувам, че не ми остава много време, за да ги изкупя всичките. Но ще сторя, каквото мога, докато съм жив.
— Най-доброто, което можем да направим според мен — каза Лот, — е да прогоним саксонците от нашите кралства и да укрепим границите срещу евентуалното им завръщане.
Амброзиус каза:
— Не мисля, че мога да постъпя така. Те живеят тук така, както и бащите, и дори дядовците им са живели, някои и от по-отдавна, и освен ако не ги избием до крак, не можем да ги прогоним от земите, които имат право да наричат свои. А и нямаме право да нарушаваме договора. Ако се бием помежду си тук, в Британия, как ще ни останат сили и оръжия, за да се съпротивляваме, ако ни нападнат отвън? А и някои от саксонците по нашите брегове са християни и са готови да се бият на наша страна срещу дивите племена и езическите им богове.
— Моето мнение е — каза Лот развеселен, — че са били прави епископите на Британия, които отказали да пратят мисионери да спасяват душите на саксонците, твърдейки, че ако господ приеме саксонците в рая, те самите не искат да припарят там. Достатъчно проблеми си имаме със саксонците на този свят, трябва ли да ги пренесем и на онзи?
— Мисля, че представите ти за отвъдното се неверни — обади се изведнъж един познат на Игрейн глас и тя изтръпна вътрешно. Погледна към края на масата, където седеше този, който бе проговорил. Той носеше обикновена сива роба, много наподобяваща монашеско расо. Не би разпознала Мерлин в такива дрехи, но гласът му не можеше никога да обърка с друг. Той продължи: