— Ако искаш риба — отвърна тя, — ще се наложи да се преоблечеш отново и да идеш сам да наловиш. Мъжете са заети, засяват. Той отвърна бързо.
— Ще помоля Лохлан да отиде за риба — за него ще бъде като почивка. Той си я е заслужил, нали, втора майко? Нали си доволна от него?
„Каква глупост!“ каза си Моргоуз. „Няма да се червя пред момче на неговата възраст!“
— Ако искаш да пратиш Лохлан за риба, детето ми, аз нямам нищо против. Предполагам, че днес ще се справят и без него.
Помисли си, че много й се ще да узнае какво мисли Гуидиън в действителност. Защо бе облякъл празничната си туника и защо толкова настояваше и тя да сложи най-хубавите си дрехи, и да поръча празнична вечеря. Повика икономката и каза:
— Господарят Гуидиън иска меден сладиш за вечеря. Погрижи се да направят.
— Момчето ще си получи сладкиша — отвърна икономката и изгледа Гуидиън умилено. — Какво сладко личице има, също като ангел.
„Последното нещо, което бих го нарекла, е ангел“, каза си Моргоуз. След това нареди на жените да подредят косите й и да вплетат в тях златната диадема. Надали някога щеше да разбере какво бе хрумнало на Гуидиън.
Денят си вървеше като всеки друг. Понякога Моргоуз се беше чудила дали Гуидиън не е наследил ясновидската дарба, но никога не бе забелязала у него такива признаци, а когато веднъж го запита съвсем направо, той отвърна, че не разбира за какво става дума. Тя си мислеше, че ако имаше нещо такова, би го хванала поне веднъж да се хвали с необичайните си способности.
Е, какво толкова. По някакви неясни детински съображения на Гуидиън му се бе приискал празник и бе успял да увлече и нея. Сигурно се чувстваше много самотен, откак Гарет замина — почти нямаше общи интереси с останалите синове на Лот. Но не споделяше и страстта на Гарет към оръжията и присъщите на един рицар занимания. Доколкото Моргоуз можеше да прецени, не бе наследил и музикалната дарба на Моргана, въпреки че имаше хубав глас и понякога вземаше едни навързани една за друга свирки, с които свиреха пастирчетата, и изтръгваше от тях малко странни, тъжни мелодии. Но нямаше истинска слабост към музиката, както на времето Моргана. Моргоуз помнеше, че ако я оставеха, тя се занимаваше по цял ден с арфата си.
Гуидиън имаше бърз и находчив ум. Лот бе наредил един учен свещеник от Айона33 да живее в двора цели три години и да учи момчето да чете; бе казал той да обучава и Гарет заедно с него, но Гарет не проявяваше никакъв интерес към четенето. Опита се добросъвестно да се пребори с буквите и латинския, но не постигна по-голям успех от Гауейн на времето — а и от майка си Моргоуз. Никак не успяваше да задържи вниманието си върху писмените знаци и странния език на старите римляни. Агравейн бе по-съобразителен — водеше всички сметки на имотите и го биваше да смята; но Гуидиън бе нещо друго. Той попиваше знанията светкавично. Само за година се научи да чете не по-зле от самия свещеник, а латински говореше тъй, сякаш в него се бе въплътил някой от някогашните цезари. Това караше Моргоуз да се чуди дали пък в крайна сметка няма нещо вярно в твърденията на друидите — че непрекъснато се прераждаме, усъвършенствайки се все повече във всеки нов живот.
„Такъв син би бил гордост за всеки баща“, мислеше си Моргоуз. „А кралицата така и не роди син на Артур. Да, има какво да кажа някой ден на краля. Узнае ли тайната, той ще бъде в моя власт“. Тази мисъл искрено я забавляваше. Понякога се чудеше, че Моргана никога не е използвала това като средство да влияе на Артур — та нали би могла да го принуди да я ожени за най-богатия от васалните му крале, би могла да разполага с безценни съкровища, с власт… Но Моргана не се интересуваше от такива неща. Вълнуваха я само арфата и глупавите деветини на друидите. Затова пък тя, Моргоуз, щеше да се възползва от тайната, която й даваше такава власт.
Тя седеше в голямата зала, облечена необичайно тържествено, и влачеше вълна от пролетното стригане. В ума й се въртеше какво ли не: трябваше да направи ново наметало на Гуидиън — той растеше много бързо, старото вече едва покриваше коленете му и нямаше да върши работа в зимните студове. Дали пък да не му даде старото наметало на Агравейн — можеше само малко да го поскъси, а за Агравейн да направи ново. По едно време се появи Гуидиън с новата, боядисана с шафран туника, и започна доволно да души разнасящата се миризма на меден сладкиш с много подправки. Но не се задържа много и не се опита да я убеди да му отреже парче още преди вечеря, както би сторил преди някой и друг месец. Към обяд той каза:
— Втора майко, ще взема малко хляб и сирене и ще отида да огледам оградите. Агравейн каза, че трябва да се провери да не би някоя да е паднала.
33
О-в Айона — един от Хебридските острови. От о-в Айона през 563 г. сл. Хр. започва разпространението на християнството в Шотландия. По това време св. Колумба изгражда там манастир, откъдето тръгват мисионери към сушата и другите островни части на Шотландия. Традиционно на о-в Айона са били погребвани шотландски и норвежки крале. Островът е свято място за поклонение и до днес. (бел.прев.)