Залата й се стори по-малка, отколкото я бе виждала в спомените си; беше свикнала на по-големи пространства — първо в Керлиън, а сетне в Камелот. Тронът на покойния й баща бе покрит с кожи — същите като тези, с които Мелеагрант се обличаше, а на земята в подножието му бе просната голяма кожа от черна мечка. Помещението изглеждаше занемарено, кожите бяха одърпани и осеяни с мазни петна, подът — непометен, и навсякъде се носеше сладникавокисел мирис на пот; Гуенхвифар сбърчи нос, но бе толкова доволна, че най-сетне се намира отново под покрив, че всъщност мръсотията не я подразни много. Зачуди се къде ли са се дянали рицарите от свитата й.
— Сигурно искаш да си починеш и да се освежиш, сестро? Да ти покажа ли твоите покои?
Тя се усмихна.
— Надали ще прекарам тук толкова дълго време, че да ги наричаш мои. Но наистина ми се иска да се поизмия от прахта и да си сваля наметалото. Ще пратиш ли някого да повика прислужницата ми? Трябва ти съпруга, ако смяташ да управляваш тези земи като регент, Мелеагрант.
— Има време за това — отвърна той. — Но нека първо ти покажа стаите, които съм приготвил за моята кралица — и той я поведе нагоре по стълбите. Нагоре цареше същата мръсотия. Гуенхвифар започна да се мръщи и да се съмнява доколко би било разумно да му се възложи регентството. Ако бе се погрижил за поддръжката на замъка, след като се бе нанесъл в него, ако си бе взел съпруга и добри помощници, които да се грижат за обстановката, да бе сменил завесите и наредил да почистят навсякъде, да бе си осигурил добри оръженосци — тогава нещата щяха да стоят съвсем иначе. Но войниците му имаха вид на още по-големи разбойници от него самия, а и досега не бе се появила нито една жена. Слабо съмнение започна да се прокрадва в мислите й — може би наистина не бе постъпила разумно като дойде тук съвсем сама, като не настоя свитата й да я следва неотклонно…
Тя се извърна, докато се качваше по стълбите, и каза:
— Моля да повикаш шамбелана ми, за да ме съпроводи, а прислужницата също ми трябва незабавно!
— Както повелява господарката — той се захили. Зъбите му й се сториха неестествено дълги, жълти и захабени. Тя си помисли: „Прилича на див звяр…“ и отстъпи ужасено към стената. Все пак намери някакви остатъци от вътрешна сила и успя да каже с привидна твърдост:
— Повикай ги веднага, моля. Повикай сър Екториус, или ще сляза веднага в залата, за да чакам пристигането на прислужницата си. Не е прилично съпругата на крал Артур да отива горе съвсем сама с чужд мъж…
— Дори ако той й е брат? — попита Мелеагрант. В този момент Гуенхвифар, която се приведе, за да мине под протегнатата му ръка, видя, че долу в залата влиза сър Екториус и извика:
— Татко, ще дойдеш ли да ме съпроводиш? И нека сър Лукън отиде да намери прислужницата ми!
Старият човек се заизкачва бавно по стълбите към тях. Гуенхвифар му подаде ръка и се облегна на него. Мелеагрант не каза нищо, но това очевидно му хареса. Стигнаха до горната площадка на стълбите, пред някогашната спалня на Алиенор. На времето Гуенхвифар бе живяла в малка стаичка отзад. Мелеагрант отвори вратата. Вътре миришеше на застоял въздух и мухъл. Гуенхвифар се поколеба, преди да пристъпи. Може би все пак щеше да е по-добре да се върне долу и да започнат веднага да разговарят за това, което я бе довело тук. Надали щеше да се освежи или да почине в толкова влажна и мръсна стая…
— Нямаш работа тук, старче — разнесе се гласът на Мелеагрант. Той се извърна рязко и блъсна Екториус надолу по стълбите. — Господарката няма нужда от твоите услуги.
Екториус се препъна, загуби равновесие, и в този момент Мелеагрант блъсна Гуенхвифар навътре в стаята и тръшна вратата след нея. Докато се изправяше на колене, тя чу как падна резето — докато успее да стане, вече бе сама в стаята, и колкото и да блъскаше с юмруци по вратата, отникъде не се чуваше никакъв шум.
Значи предупреждението на Моргана беше се оказало основателно. Дали бяха избили хората от свитата й? Живи ли бяха още Екториус и Лукън? Стаята, където Алиенор бе родила децата си, където бе живяла и издъхнала, бе студена и влажна; на голямото легло бяха останали само парцали от старите ленени чаршафи, а сламата, с която бе покрит пода, миришеше на гнило. Голямата ракла на Алиенор с дърворезбите си беше тук, но орнаментите бяха зацапани от мръсотия, а вътре нямаше нищо. Огнището беше задръстено от сажди, сякаш тук не бе пален огън от години. Гуенхвифар продължи да удря с юмруци по вратата и да крещи, докато я заболяха и ръцете, и гърлото — беше гладна и изтощена, а от мръсотията и вонята в стаята й се повдигаше. Вратата не помръдваше, а прозорецът бе прекалено тесен — не можеше и да се мисли за излизане през него, а освен това стаята бе на около дванадесет фута35 над земята. Бе попаднала в клопка. От тесния прозорец виждаше само някакъв запуснат обор, из който се разхождаше една-единствена мърлява крава и измучаваше от време на време.