Искаше й се да се вкопчи в него, да го задържи, да го притисне с две ръце към себе си, но вече беше късно.
— Не видях Моргана в църква — каза Артур. — Гуенхвифар, да не би да си й казала нещо обидно…
— Нито дума не съм разменила с нея — нито лоша, нито добра — гласът на Гуенхвифар бе станал писклив. — Що се отнася до това къде е, не ме интересува, но бих искала да се продъни в преизподнята!
Артур отвори уста и тя помисли, че ще я укори. Мисълта, че го е разгневила, й достави неестествена наслада. Но той само въздъхна и сведе глава. Стори й се, че няма да издържи да го гледа как се влачи като пребито куче.
— Гуен, моля те, не се карай повече с Моргана. Достатъчно страдания е понесла вече… — изведнъж, сякаш засрамен от умолителния тон на думите си, той се извърна рязко и се запъти към архиепископа, който стоеше наблизо и поздравяваше паството си за празника. Когато Артур застана пред него, той се поклони, извини се на наобиколилото го множество, и се отдалечи редом с краля, пробивайки си път през тълпата.
В замъка имаше много неща за вършене — трябваше да се посрещат гостите в тронната зала, трябваше да се намери време да се разменят по две-три думи с всеки от рицарите на Артур. Налагаше се Гуенхвифар да им обясни, че Артур ще се забави, защото трябва спешно да поговори с един от съветниците си — в крайна сметка това не бе лъжа, архиепископ Патрициус действително беше един от съветниците на краля. Известно време цареше голяма бъркотия — срещаха се стари приятели, поздравяваха се, разказваха си един на друг какво се е случвало из родните им земи, кой за кого се е оженил, чия дъщеря за кого е сгодена, чий син вече е възмъжал. Говореха за новородени бебета и за избити разбойници, за нови пътища, прокарани из пущинаците. Времето течеше и почти никой не забелязваше отсъствието на крал Артур. Но в крайна сметка повечето спомени бяха разказани и из насъбралото се множество се понесе ропот. Гуенхвифар си помисли, че и храната ще изстине; но все пак нямаше как да започне тържеството в тронната зала, след като не бе пристигнал самият крал. Нареди да налеят вино, бира и сидър37 на гостите — каза си, че докато дойде ред за храната, повечето ще да я прекалено пияни, за да й обърнат внимание. Забеляза Моргана, която седеше на другата страна на масата. Тя бъбреше и се смееше с някакъв мъж, когото Гуенхвифар не разпозна, но забеляза, че около китките му бяха татуирани змиите на Авалон. Дали не възнамеряваше да прелъсти и него с вълшебствата си — както бе прелъстила Ланселет, и Мерлин също? Моргана бе толкова порочна, че явно не можеше да изпусне нито един мъж от ноктите си.
Когато Артур най-сетне се появи, той вървеше бавно и отпуснато. Гуенхвифар почувства как сърцето й се свива — никога не бе го виждала такъв, освен онзи път, когато бе тежко ранен и едва избегна смъртта. Разбра, че му е нанесла по-дълбока рана, отколкото е предполагала — че е наранила душата му, и после си каза — може би Моргана е била права, когато е пожелала да му спести всичко това… Не, не беше така — тя, като вярна съпруга, бе сторила само това, което бе необходимо, за да оздрави и спаси душата му; какво значение имаше претърпяното унижение в сравнение със спасението на душата?
Артур бе съблякъл празничните си дрехи. Вместо тях носеше проста туника без никакви бродерии — не бе сложил и малката корона, която носеше при такива случаи. Златистата му коса бе изгубила блясъка си и сякаш бе посивяла изведнъж. Когато го видяха, всички рицари на кръглата маса скочиха на крака и го приветстваха бурно. Той стоеше прав и приемаше приветствията с лека усмивка. След малко вдигна ръка и врявата утихна.
— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате — каза той. — Надявам се, че ще ми простите, и ви каня да се заемете с вечерята.
Седна на мястото си и въздъхна. Веднага наоколо зашетаха слугите — носеха димящи гърнета и подноси. Резачите размахваха ножовете си. Гуенхвифар не възрази, когато един от тях постави няколко резена печена патица в чинията й, но само почопли храната и я остави. След време се осмели да вдигне очи и да се вгледа в Артур. Сред празничното изобилие от ястия в неговата чиния имаше само къс сух хляб, дори без масло, а в чашата му — само вода.
Тя понечи да го упрекне:
— Но ти нищо не ядеш… Той каза с крива усмивка:
— Това не означава, че храната не е хубава. Сигурен съм, че всичко е чудесно, както винаги, скъпа.
— Не е хубаво да се пости на голям празник… Артур отбеляза с гримаса:
— Ако искаш да знаеш съвсем точно, епископът е на мнение, че извършеният от мен ужасен грях налага много повече от обичайното покаяние. Нали и ти искаше това от мен — той разпери уморено ръце — ето, идвам на пиршеството по Петдесетница по проста туника, и ще остана още дълго на пост и молитва, докато се пречистя от греха. Тъй или иначе, твоето желание е изпълнено, Гуенхвифар.