— Сторено е; да бъде!
Наведох се и го целунах по челото, като повторих:
— Сторено е. Върви, мили мой; бъди благословен!
Знаех, че той би настоял да остане, ако бях все още жената, с която дойде в овощната градина; но аз бях вече жрица, затова Аколон си тръгна, без да пророни дума, без да посмее да оспори волята на Богинята.
Не мигнах тази нощ. Бродих сама из градината до зазоряване, и треперех от ужас, защото вече съзнавах ясно какво предстои да бъде сторено. Не ми беше ясно дали ще съумея да доведа докрай това, което бях започнала, и дали ще трябва да извърша всичко сама; но тъй като бях се отрекла от жреческия сан пред години, сега се налагаше да измина сама обратния път. Тази нощ бях осенена от голяма милост; но знаех, че оттук нататък не бива да се надявам на повече знамения, нито пък на помощта на Богинята, поне докато сама не си извоювах обратно положението на велика жрица — такава, за каквато ме готвеха на времето.
На челото си, под грозната пребрадка, която Уриенс настояваше да нося, все още стоеше знакът на нейната милост, но това нямаше да ми помогне сега. Взряна в избледняващите звезди, се чудех дали изгряващото слънце ще ме изненада в края на моето бдение; почти половин човешки живот не бях усещала в кръвта си хода на слънцето и сега не бях сигурна, че мога да почувствам точно към кое място на източния хоризонт трябва да се обърна, за да поздравя небесното светило. Отдавна вече не знаех и дали лунните цикли съвпадат с циклите на моето тяло… Толкова много бях забравила от учението на Авалон. Сама, само с някакви разпокъсани, бледи спомени, трябваше да възстановя по някакъв начин всичко забравено, което някога знаех така добре, че се бе превърнало в част от мен.
Преди зазоряване се промъкнах безшумно в замъка. Порових се в мрака, успях да намеря единственото, което все още имах от Авалон — малкия сърповиден нож, който бях взела от мъртвото тяло на Вивиан — същия, като който ми бяха дали при посвещаването за жрица, а аз бях хвърлила, когато избягах от Авалон. Мълчаливо го завързах на кръста си, под връхните си дрехи; никога вече нямаше да се деля с него; когато дойдеше време, щяха да го положат в земята редом с мен.
И тъй, взех при себе си, на скрито място, единствения спомен, който можех да съхраня от тази нощ. Дори не подсилих очертанията на полумесеца на челото си — отчасти заради Уриенс, който би възразил, отчасти и защото съзнаваше, че все още не съм достойна да го нося. Ако го сторех сега, щях да го нося също както Уриенс носеше избледнелите змии на китките си — като украса и далечен спомен за това, което е бил някога, но никога вече няма да бъде. През последните месеци, а после и години, част от мен се движеше като изрисувана кукла, изпълнявах това, което се очакваше от мен — предях и тъчах, правех билкови отвари, грижех се за синове и внуци, изслушвах търпеливо мъжа си, бродирах за него красиви дрехи и го лекувах, когато беше болен… Вършеше всичко това, без да се замислям много, то преминаваше само през повърхността на съзнанието ми, а тялото ми бе с напълно притъпени усещания в редките случаи, когато той набързо се възползваше от него.
Но ножът си висеше на същото място и ми вдъхваше увереност, докато учех наново как се изчислява хода на слънцето от равноденствие до слънцестоене и обратно… Броях мъчително на пръсти — като дете, като момичетата, които се обучаваха за жрици. Години минаха, преди да започна отново да чувствам движението на слънцето в кръвта си, да усещам с абсолютна точност в коя част на хоризонта ще се появи луната или слънцето, както и къде ще залязат, за да изпълня ритуалите, с които се посрещаха и изпращаха небесните светила. Късно нощем, когато всички в замъка спяха, изучавах звездите, опитвах се отново да ги почувствам в кръвта си, докато следях движението им по небесната сфера, докато аз самата сякаш ставах център на това въртене — ос на неподвижната земя, а около мен се виеше във вихрен танц спираловидният ход на сезоните. Ставах рано и си лягах късно, за да мога да намеря време да бродя из хълмовете под предлог, че търся корени и билки за моите лековити отвари — всъщност издирвах старите линии на енергия, проследявах ги от менхир до менхир39. Това бе уморителна работа. Минаха години, докато изобщо успея да открия някои от тях в близост със замъка на Уриенс.
Но дори първата година, докато още се борех да съхраня избледнелия спомен, докато се опитвах да възстановя някогашните си познания, съзнавах, че бденията ми са споделени. Навсякъде ме сподиряха, макар че никога не видях повече от това, което ми се мярна през онази първа нощ — проблясването на очи в мрака, слабо движение, което мярвах с ъгъла на окото си… Дори тук, сред хълмовете, тях рядко ги срещаха в близост със селата и нивите; но те продължаваха да водят своя таен живот в пущинаците и горите, където бяха избягали при нашествието на римляните. Все пак знаех, че са близо до мен — Древният народ, който никога не забравяше Богинята, бдеше над мен.
39
Менхир — мегалитен монумент — голям, изправен, необработен камък, поставен поединично или във формации по време на неолита и ранната бронзова епоха (бел.прев.)