11
Гуенхвифар бе намразила тържествата по Петдесетница, когато Артур пращаше вест до своите приятели да дойдат в Камелот и да подновят клетвата за братска вярност помежду си. Тъй като в страната отдавна цареше мир, та най-отдавнашните му приятели се бяха разпилели из отдалечените си владения, с всяка изминала година все по-малко рицари пристигаха за празника — всеки бе обвързан с дом, семейство, земи… Това изпълваше Гуенхвифар със задоволство, защото срещите по Петдесетница все й напомняха миналите времена, когато Артур не бе християнски крал и се сражаваше под знамето на Великия дракон. По Петдесетница той принадлежеше изцяло на приятелите си, а тя нямаше място в техния живот.
Беше се изправила зад него, докато той слагаше печата си върху двете дузини преписи, които писарите бяха направили на тазгодишната покана — за всеки от васалните крале и много от някогашните му бойни другари.
— За какво ти е да пращаш всекиму специална покана тази година? И без това тези, които не са заети с нещо друго, знаят, и ще дойдат, и без да ги каниш.
— Тази година не може без покана — Артур се извърна към нея и й се усмихна. Гуенхвифар изведнъж осъзна, че косата му е почнала да побелява, но тъй като си беше все така светлорус, човек трябваше да се вгледа съвсем отблизо, за да забележи белите коси.
— Трябва да пристигнат колкото може повече от старите ми приятели — имам намерение да устроя такива игри и турнири, които да убедят всички, че легионът на Артур не е забравил бойното изкуство.
— Нима мислиш, че някой се съмнява в това? — попита Гуенхвифар.
— Знам ли? Ето, в Долна Британия се е появил някакъв си Луций — Борс ми прати вест. Както всички васални крале ми се притекоха на помощ, за да не прегазят саксонците и дивите северняци нашите земи, така и аз съм длъжен да им се притека на помощ в случай на нужда. Та този Луций се самопровъзгласил за римски император!
— С какво право? — каза Гуенхвифар.
— Ама че въпрос. При всички положения има по-малко право на титлата от мен например — отвърна Артур. — В Рим не е имало император повече от сто години, жено. Константин42 последен е носил императорския пурпур; след него Магнус Максимус прекосил морето, за да отиде в Рим и да се опита да стане император. Той така и не се е завърнал в Британия и един Бог знае какво се е случило с него и къде е загинал. След това Амброзиус Аурелианус обедини хората в нашите земи срещу саксонците, а после дойде Утър — предполагам, че всеки един от тях би могъл да се нарече император, а също и аз самият, но на мен ми стига титлата самодържец на цяла Британия. Когато бях момче, учих малко римска история, и знам, че за тях не е било нещо необичайно някой самозванец да привлече по някакъв начин лоялността на един-два легиона, и се нарече император. Но тук, в Британия, притежанието на римско знаме с орел не е достатъчно условие да станеш император. Ако беше така, Уриенс отдавна да се е провъзгласил за такъв. Между другото, поканих и него тази година — кой знае откога не съм виждал сестра си.
Гуенхвифар не отговори пряко на последните му думи. Само потръпна и каза:
— Не бих искала страната да бъде отново разкъсана от войни, не искам повече кланета…
— Нито пък аз — добави Артур. — Предполагам, че всеки крал би предпочел мира пред войната.
— Не съм толкова сигурна. Някои от твоите приближени все говорят за старите времена, когато ден и нощ се сражавахте срещу саксонците. И сега християнското помирение със същите тези саксонци, за което все говори епископът, никак не ги привлича.
— Не мисля, че тъгуват за войната — усмихна се Артур. — По-скоро тъгуват за онова отминало време, когато всички бяхме млади, за приятелството, което ни свързваше толкова тясно. Нима ти самата никога не си тъгувала за онези години, съпруго моя?
Гуенхвифар почувства, че се изчервява. О, да, не бе забравила онова време… Когато Ланселет бе неин верен рицар и защитник, когато се обичаха… Една християнска кралица нямаше право на такива помисли, но тя не можеше да се спре.
— Да, нерядко, съпруже. Може би си прав, това е просто копнеж по отминалата ни младост… Не съм вече млада — тя въздъхна, а той взе ръката й в своята и каза:
— За мен си все така прекрасна, скъпа моя, както в деня, когато за първи път дойде в леглото ми — и Гуенхвифар знаеше, че той говори истината.
Тя се насили да запази спокойствие, да не се черви повече. „Да, не съм млада“, продължаваше вътрешният й глас, „и не подобава да си спомням младостта и да тъгувам за нея, защото по онова време бях грешница, провинила се бях в прелюбодеяние. Сега се покаях и се помирих с Бога, и дори Артуровото покаяние за онзи грях, извършен с Моргана, е прието“. Насили се да мисли практично, както бе редно за Британската кралица.
42
Константин — роден на 27. 02. 280 г. сл.Хр. Управлявал от 309 г. до смъртта си на 25. 05. 337 г. сл. Хр. Първият Римски император, въвел християнството като официална религия. Канонизиран за светец заедно с майка си Елена. Сам отдавал големите си военни и политически успехи на преминаването си към Христовата вяра. Избира Константинопол за своя столица и започва разширяването му, за да го превърне във втори Рим. (бел.прев.)