— Богохулство — прекъсна го Гуенхвифар, правейки напразни усилия да омекоти гласа си. — Не е редно да говориш така тъкмо в навечерието на Петдесетница!
Артур отвърна:
— Празникът на лятното слънцестоене е по-стар от Петдесетница, скъпа. Но поне можеш да си доволна, защото вече никъде не се палят белтейнски огньове — нито дори на Драконовия остров, никъде наоколо, дори по места, които са на три и повече дни път от Камелот. Белтейнските огньове горят вече само на Авалон…
— Знам със сигурност, че свещениците са поставили стража по бреговете на Гластънбъри — каза Гуенхвифар, — и никой няма да припари там без позволение.
— Скръбен ден ще е този, в който пътят към Авалон ще бъде напълно загубен за хората — каза Артур. — Тъжно е и това, че отнехме празниците на простите селски хора… Тези, които живеят в градовете, може би нямат такава нужда от тях. О, да, знам, един е този, в чието име всички ще спасим душите си, но може би тези, които живеят по-близо до земята, имат нужда от нещо друго, освен от спасение на душите…
Гуенхвифар отвори уста да възрази, но размисли и замълча. В крайна сметка Кевин бе само един уродлив старик. Времето на друидите бе също така безвъзвратно отминало, както и епохата на римляните. Та дори в двора на Артур Кевин бе известен много повече като прекрасен арфист, отколкото като Мерлин Британски, кралски съветник. Свещениците не го почитаха както почитаха на времето Талиезин заради душевната му доброта и благородство; Кевин имаше остър език и в спор не прощаваше никому. Вярно, познанията му за старите обичаи, за някогашните празници и ритуали, за древния закон, бяха огромни, и Артур бе свикнал да се допитва до него, когато налагаше да реши някой въпрос съгласно обичайното право.
— Ако тази вечер не бе замислена само като семейно празненство, бих могла да заповядам на Мерлин да ни посвири.
Артур се усмихна.
— Мога да пратя да го повикат, ако искаш, но не забравяй, че на такъв музикант не може да заповядва дори и крал. Мога да го поканя на нашата маса и да го помоля да почете празненството ни с някоя от песните си.
Тя се засмя:
— Значи кралят моли за услуга свой поданик, а не обратното, тъй ли?
— Във всяко нещо трябва да се пази равновесие — отвърна той. — Това е едно от нещата, които научих през годините на трона. Понякога кралят трябва да умее и да моли, вместо да заповядва. Може би затова се провали властта на Цезарите — заради това, което старият ми учител наричаше hubris — убеждението, че властта им е вездесъща, че могат да се налагат и извън законните сфери на управление… Е, лейди, гостите чакат? Разкраси ли се достатъчно?
— Пак ми се присмиваш — отвърна Гуенхвифар. — Отлично знаеш, че съм стара жена.
— Не си по-стара от мен — отвърна Артур, — а личният ми прислужник твърди, че съм все още привлекателен мъж.
— О, но това е различно. Мъжете не остаряват така бързо като жените — Гуенхвифар хвърли поглед към Артур. Лицето му бе само едва забележимо набраздено от годините — той наистина бе мъж в разцвета на силите си.
Артур каза, вземайки я за ръка:
— Не би било редно младо момиче да стои на трона до мен, нали? Ние с теб си подхождаме.
Двамата тръгнаха да излизат от стаята, но в същия момент се появи шамбеланът и зашепна нещо на Артур. Той се обърна към Гуенхвифар и каза:
— Пристигнали са нови гости. Гауейн ни известява, че е пристигнала майка му — значи ще се наложи да поканим и Ламорак — той управлява редом с нея, и двамата са дошли заедно. Наистина не съм се виждал много отдавна с Моргоуз — но кръвната връзка не може да бъде пренебрегната. Дошли са и крал Уриенс и Моргана със синовете си…
— Наистина семеен празник.
— Да, нали ще дойдат и Гарет, и Гауейн — Гахерис е в Корнуол, а Агравейн не може да напусне Лотиан… — каза Артур, а Гуенхвифар изпита познатата болка… Лот от Лотиан бе оставил толкова много синове…
— Е, скъпа, гостите ни чакат в малката зала. Хайде да слезем при тях. Тронната зала; където бе поставена Кръглата маса, беше любимото място на Артур — там се срещаха войни, крале и рицари и разговаряха по мъжки. Но малката зала, с красивите гоблени, поръчани в Галия, с дървените маси и скамейки, си беше царството на Гуенхвифар — там тя наистина се чувстваше като владетелка. Зрението все повече й изневеряваше; когато влязоха, въпреки силната светлина, тя различи първоначално само някакви цветни петна — ярките рокли на дамите и блестящите официални облекла на рицарите. Ето, онази огромна фигура там — повече от шест фута, увенчани с пясъчножълта коса, това не можеше да бъде друг, освен Гауейн — да, той дойде да се поклони пред кралския трон, а после, когато се изправи, притисна сърдечно братовчед си в мечешката си прегръдка. След него се поклони Гарет — както винаги по-скромен и въздържан, сетне мина и Кай, който веднага след това отиде да потупа Гарет по рамото, да му каже както винаги „Хубавецо“, и да се осведоми за многобройните му деца, повечето от които бяха все още прекалено малки, за да бъдат представени в двора. Гарет тъкмо обясняваше, че съпругата му, лейди Лионорс, още не се е привдигнала от последното раждане, и затова си е останала в замъка им недалеч от старата римска стена. Колко ли бяха вече децата им — осем или девет? Гуенхвифар бе виждала само два пъти лейди Лионорс, защото тя постоянно беше или бременна, или кърмеше поредното новородено. Гарет вече не беше някогашното красиво момче, а хубав зрял мъж. Странно, че с напредването на годините приликата между Артур, Гауейн и Гарет ставаше все по-явна. А сега Гарет бе в прегръдките на слаб, строен мъж с дълги тъмни къдрици, прошарени само тук-там със сребърни нишки. Гуенхвифар прехапа устни — през всички тези години Ланселет не бе се променил изобщо, само бе станал може би още по-красив.