Мъглите на Авалон (Том 1)

Уриенс поклати глава.

— Ще си взема едно пилешко крилце, но нищо повече. Откак загина синът ми, дадох обет да не кусвам свинско месо.

— А съпругата ти присъедини ли се към твоя обет? — попита Артур. — Виждам, че яде както винаги постно — нищо чудно, сестро, че си толкова дребна и слабичка!

— За мен не представлява усилие да се откажа от свинското.

— А гласът ти все така сладък ли е, сестро? Кевин не можа да ни почете тази вечер, но може би ти ще се съгласиш да ни повеселиш на негово място да посвириш и да попееш…

— Ако ме беше предупредил по-рано, нямаше да ям толкова много. Сега просто не съм в състояние да пея. Може би по-късно.

— Тогава ти, Ланселет — каза Артур.

Ланселет сви рамене и махна на един прислужник да му донесе арфата.

— Утре може би Кевин ще изпее тази песен, а аз не мога да се сравнявам с него. Думите взех от една саксонска балада. Помниш ли, веднъж казах, че мога да живея със саксонци, при условие, че не пеят. Но миналата година ми се наложи да прекарам доста време сред тях и когато чух тази балада, плаках. Опитах със скромните си възможности да я преведа на нашия език — той стана и пое малката арфа от прислужника. — Песента е за теб, кралю — продължи той, — защото е изпълнена с тъга. Тъга, каквато изпитвах и аз, когато бях далеч от своя господар — но музиката е саксонска. Преди да чуя тази песен, мислех, че могат да пеят само за войни и битки.

Ланселет започна да свири. Мелодията беше нежна и скръбна; пръстите му не притежаваха умението на Кевин, но самата песен носеше в себе си сила, която накара полека-лека да затихне цялата зала. Когато запя, гласът му беше леко дрезгав, като на неопитен певец:

Каква по-голяма скръб от тази да бъдеш сам?
Някога живеех близо до обичния ми крал,
ръката ми натежа от пръстените, които ми дари,
а сърцето ми тежеше от златото на неговата обич.
Лицето на краля грее като слънце над всички,
а моето сърце сега пустее
и аз се скитам самотен по света.
Дърветата цъфтят и прецъфтяват,
ливадите отново зеленеят,
но кукувицата, най-тъжният певец,
отброява скръбните години на изгнаника.
Сърцето ми блуждае и търси туй,
що никога очите ми не ще зарадва.
Не мога ли да видя своя крал,
лежи в душата ми тъга,
където и да ида, за мен е все едно,
щом съм далеч от родната земя.
Затуй ще тръгна след своето сърце,
защото няма дом за мен там,
където не е моят крал.
Защото златото на пръстите тежи като окови,
когато е далече от сърцето обичта.
Ще тръгна надалеч, с рибите през морските вълни,
натам, където само китовете си проправят път,
и с мен ще бъде само споменът —
за тези, които някога обичах,
за песните, които пеех от сърце,
викът на кукувица ще ме сподиря
в самотния ми път…

Гуенхвифар бе свела глава, за да скрие сълзите си. Артур също бе отпуснал глава и скрил лице в дланите си. Моргана гледаше право напред и Гуенхвифар Виждаше ясно как сълзите текат на струйки по бузите й. Артур стана и заобиколи масата; прегърна Ланселет и каза развълнувано:

— Сега отново си при своя крал, при своя приятел, Ланселет.

Позната болка прободе сърцето на Гуенхвифар. „Той пя за своя крал, не за кралицата, не за своята любов. Обичта му към мен винаги е била само част от обичта му към Артур“. Тя затвори очи — не искаше да ги вижда един до друг.

— Колко прекрасна песен — чу се тихият глас на Моргана. — Кой би могъл да помисли, че тези диви саксонци могат да съчинят такава музика? Ланселет, може би все пак е твоя…

Ланселет поклати глава.

— Песента си е тяхна, а дори и думите са само бледо подражание на истинската балада…

Някакъв тих глас промълви наблизо, като ехо на Ланселет:

— Но сред саксонците има и поети, и музиканти, не само войни, лейди. Гуенхвифар се обърна, за да види чий е гласът.

Говореше някакъв строен, тъмнокос млад мъж в тъмни дрехи, но той стоеше по-далече и тя виждаше лицето му само като неясно петно. В гласа му се долавяше лек северняшки акцент, но въпреки това силно напомняше по звук и тембър на гласа на Ланселет.

Артур го подкани да се приближи.

— Ето че на масата ми седи някой, когото не мога да позная… Това не е редно на такова семейно тържество? Кралице Моргоуз, с теб ли е момчето?

Моргоуз се поизправи.

— Исках да ти го представя, преди да седнем на масата, но ти разговаряше с приятелите си, кралю. Това е синът на Моргана, когото аз осинових — Гуидиън.

Младият човек пристъпи напред и се поклони.

— Приветствам те, кралю — каза той с топлия глас на Ланселет. За миг Гуенхвифар трепна от радост — това момче не можеше да не е син на Ланселет, изобщо не приличаше на Артур… И веднага след това си спомни, че покойната леля на Моргана, Вивиан, бе майка на Ланселет.