Един от херолдите излезе напред и оповести, че първи ще премерят силите си рицарят на кралицата, сър Ланселет от Езерото, и рицарят на краля, сър Гауейн от Лотиан и Островите.
Когато двамата излязоха на арената, овациите бяха нескончаеми. Ланселет бе все така строен, и толкова красив, независимо от бръчките по лицето и сребърните нишки в тъмните му коси, че Моргана почувства как й секва дъхът.
„Да“, каза си Моргоуз, която не преставаше да я наблюдава, „тя все още го обича, след всички тези години. Може би сама не съзнава, но няма съмнение, че го обича още.“
Двубоят приличаше повече на добре разучен танц. Ланселет и Гауейн кръжаха един срещу друг и от време на време сред смълчалата се публика отекваше звънът на кръстосаните им мечове. Моргоуз не можа да забележи и най-малък превес в полза на единия или другия. Най-сетне и двамата отпускаха мечовете си, поклониха се пред краля и се прегърнаха. Публиката ги изпрати все така възторжено, без да показва и най-малкото предпочитание към един от двамата.
Сетне дойде време на конните двубои. Първо имаше демонстрации на умела езда, на арената ездачите се справяха с необяздени коне. Моргана си спомни смътно как Ланселет бе правил нещо подобно много отдавна, като че ли беше на сватбата на Артур. Сетне започнаха и същинските двубои — рицарите препускаха един срещу друг и макар че копията им бяха тъпи, сваленият от коня можеше да пострада много зле. Един млад рицар счупи крака си при падането. Когато го отнасяха, крещеше от болка, а кракът му бе изкривен под невъзможен ъгъл. Това беше и единственото сериозно нараняване, но имаше немалко по-незначителни рани, счупени пръсти, някои от рицарите губеха съзнание при падането, други пък едва успяваха да се измъкнат изпод копитата на коня, ако се случеше да е по-буен или недотам добре обучен. Накрая Гуенхвифар раздаде награди на най-добрите. Артур повика и Моргана и я помоли също да връчи някои от наградите.
Една от наградите за езда трябваше да получи Аколон. Той коленичи пред Моргана и прие наградата от нейните ръце. В същия миг Моргоуз дочу за свое голямо удивление някакъв тих, съскащ, но ясен глас. Някой прошепна съвсем отчетливо: „Вещица! Развратница!“
Моргана се изчерви, но ръцете й не трепнаха. Аколон пое скъпоценната чаша, а Артур каза тихо на един от прислужниците:
— Открий кой беше!
Човекът тръгна веднага, но Моргоуз бе убедена, че в тази тълпа не би могъл никога да разбере кой е виновникът.
Започваше втората част на турнира и Моргана се върна да заеме мястото си до нея. Очевидно беше гневна, лицето й беше пребледняло, а ръцете й трепереха. Моргоуз забеляза колко неравно бе и дишането й.
— Не се тревожи, мила — каза й тя. — Знаеш ли как наричат мен, ако някоя година реколтата е лоша, или ако накажа някой както подобава, вместо да го оставя да се измъкне и да продължи с безобразията си?
— Да не мислиш, че ме е грижа как ме нарича тази измет? — отвърна презрително Моргана, но за Моргоуз бе ясно, че се преструва. — Хората в моята страна ме обичат и уважават.
В началото на втората част на арената се бориха саксонски селяци. Бяха огромни, космати мъже — обрасли бяха не само лицата, но и полуголите им тела. Докато се бореха, издаваха животински звуци, а силата им беше такава, че чупеха кости с едно стискане. Моргоуз се приведе напред — съвсем явно се наслаждаваше на тази демонстрация на мъжка сила. Моргана отвърна отвратено очи.
— Хайде, Моргана — станала си по-превзета от самата кралица! Ама че лица! — Моргоуз засенчи очите си с длан и допълни: — Мисля, че истинският турнир най-сетне започва… Я виж! Това не е ли Гуидиън? Какво търси долу?
Гуидиън беше прескочил оградата и тичаше към центъра на арената. Пропъди с ръка един от херолдите, който забърза към него, и извика с ясен звънлив глас, който се чу от единия до другия край на полето:
— Кралю Артур!
Моргоуз видя как Моргана се отпусна назад, бяла като смъртник. Беше се вкопчила с две ръце в парапета пред себе си. Какво искаше да направи това момче? Да не би да му бе хрумнало да направи сцена и да поиска Артур да признае бащинството си пред цялата тази тълпа?