— Да, нали? — съгласи се Моргана. Тонът й беше толкова любезен, че само Моргоуз, която я познаваше най-добре, забеляза колко е ядосана. — Тази прилика сигурно е смущавала неведнъж и двамата. Аз съм първа братовчедка на Ланселет, и когато бях малко момиче, приличах повече на него, отколкото на родния си брат. Майка ни беше висока и червенокоса като кралица Моргоуз, но лейди Вивиан си беше от дребния народ на Авалон.
— Но кой е баща му тогава? — продължи да разпитва жената и Моргоуз видя как Моргана свива юмруци, за да не избухне. Все пак успя да отвърне с любезна усмивка.
— Той е заченат по Белтейн, а всички деца, заченати в свещените горички, са деца на рогатия Бог. Предполагам, не си забравила, че като младо момиче бях сред дамите на Повелителката на Езерото.
Опитвайки се да бъде учтива, жената измънка:
— Бях забравила… Значи тогава там още са спазвали старите ритуали?
— Спазват ги и сега — отговори спокойно Моргана. — И дано Богинята стори тъй, че никога да не престават, докато свят светува.
Последните й думи накараха жената да млъкне, каквато беше и целта им. Моргана се обърна към Моргоуз и попита:
— Готови ли сме, лельо? Хайде да слизаме към залата.
Когато излязоха от стаята, тя въздъхна дълбоко — едновременно от облекчение и безсилен гняв.
— Дърдорещи глупачки! Само ги послушай — нямат ли някакво по-разумно занимание от клюките?
— Най-вероятно не — отвърна Моргоуз. — Съпрузите и бащите им, като ревностни християни, са се постарали да не допуснат нещо друго да занимава съзнанието им.
Вратите на голямата зала с Кръглата маса, където щеше да бъде празничното пиршество, бяха затворени, та всички гости да влязат заедно.
— С всяка година Артур усложнява церемониите — каза Моргоуз. — Какво ли ще има сега — сигурно ще влизаме в тържествена процесия?
— А ти какво очакваш? — отвърна Моргана. — От толкова време вече няма войни, на него просто му се налага да вълнува по някакъв начин въображението на поданиците си. Идеята му да прави такива тържества е хубава — всъщност, чувах, че Мерлин го е посъветвал да постъпва така. Не само простолюдието, но и благородниците имат слабост към пищни зрелища — друидите винаги са знаели това, още от мига, когато за първи път са запалили белтейнските огньове. На Гуенхвифар й бяха нужни дълги години, но успя да направи този ден най-тържествено отбелязвания празник из християнските земи. — За първи път този ден Моргоуз я видя да се усмихва искрено. — Дори Артур е наясно, че не може да привлече вниманието на хората само с една литургия и пиршеството след това. Ако не се случи нещо забележително, той и Мерлин задължително ще го измислят. Колко жалко, че не можаха да наредят затъмнението да стане днес!
— Видяхте ли затъмнението в Уелс? Моите хора бяха много уплашени — каза Моргоуз, — а пък мога да си представя как са пищяли кокошките на Гуенхвифар, като че ли настъпва краят на света!
— Гуенхвифар наистина има слабостта да се заобикаля с глупачки — каза Моргана, — но тя самата не е никак глупава. Може би просто предпочита да я имат за такава. Чудя се как ги понася около себе си.
— Трябва да бъдеш по-търпелива с тях — предупреди я Моргоуз, но Моргана само сви рамене.
— Не ме интересува мнението на глупците.
— Чудя се как си могла да живееш толкова дълго в дома на Уриенс като негова съпруга и кралица, а не си научила нищо от това, което трябва да знае една кралица. Каквото и да мислят мъжете за нея, жената винаги зависи още и от добрата воля на другите жени. Нима не са ти го казвали и на Авалон?
Моргана отвърна рязко:
— Жените на Авалон не са такива глупачки.
Моргоуз я познаваше достатъчно добре, за да почувства страданието и самотата, прикрити от резкия й глас.
— Моргана, защо не се върнеш на Авалон?
Моргана сведе глава. Знаеше, че ако Моргоуз продължава да й говори с такова съчувствие, няма да издържи и ще се разплаче.
— Още не е дошло времето. Длъжна съм да остана при Уриенс…
— И при Аколон, нали?
— Да, при Аколон — каза Моргана. — Знаех си, че ще ме упрекнеш…
— Аз съм последната, която би имала право да те упрекне — каза Моргоуз. — Но Уриенс няма да живее още дълго…
Моргана каза с вкаменено лице:
— Така мислех и аз още в деня на сватбата ни. А сега ми се струва, че може да живее много дълго, като Талиезин. Не забравяй, че Талиезин ни напусна, когато беше минал деветдесетте.
Междувременно Артур и Гуенхвифар бяха пристигнали и бавно си проправяха път към челото на колоната. Артур беше прекрасен, в пищни бели одежди, Гуенхвифар — красива и изящна, цялата в бяла коприна и обсипана със скъпоценности. Двете крила на високата врата се отвориха едновременно и кралят и кралицата поведоха колоната от благородници навътре в залата. Веднага след тях вървеше Моргана, като сестра на краля, съпроводена от съпруга и синовете си, Аколон и Увейн; след тях лелята на краля — Моргоуз, със семейството си; сетне Ланселет със своите близки, а след тях идваха един по един останалите рицари и заобикаляха Кръглата маса, заемайки постепенно местата си. Преди няколко години изкусен занаятчия бе изписал със злато и кармин името на всеки от рицарите на неговия стол. Сега, когато влизаха, Моргана забеляза, че столът, който бе най-близо до кралския трон, носеше името на Галахад — бе стоял празен досега, защото се пазеше за наследника на кралството. Но това тя забеляза само с крайчеца на окото си, защото веднага нещо друго привлече вниманието й — на троновете на Артур и Гуенхвифар бяха проснати две от големите шарени знамена на шутовете. По плата бяха изрисувани отвратителни, гротескни образи — на едното платно имаше карикатурен образ на рицар стъпил на главите на две фигури, които въпреки уродливия си вид наподобяваха Артур и Гуенхвифар. На другото имаше отвратителна неприлична рисунка, която накара дори Моргоуз, която в никакъв случай не беше превзета, да се изчерви — нарисувана беше дребна, мургава, съвсем гола жена в обятията на огромен дявол. Двойката беше заобиколена от голи фигури във възможно най-отблъскващи пози.