Гуенхвифар прошепна в отговор:
— Така мислех и аз на времето. Но сега разбрах, че всеки път по Петдесетница той изслушва и един-двама такива просители, та обикновените хора да не си мислят, че се интересува само от приближените си рицари и благородници.
„Да“, помисли Моргоуз, „това наистина е мъдро“. Изредиха се още един-двама незначителни просители, после внесоха печеното, появиха се жонгльори и акробати, а също и един човек, който удиви всички, като заизмъква малки птички и яйца от най-невероятни места. Моргоуз си каза, че Гуенхвифар вече се е успокоила, и се замисли дали някога ще разберат кой е нарисувал онези ужасни изображения. На едното Моргана бе представена като уличница и това бе достатъчно неприятно; но й се струваше, че другата картина е по-опасна — на нея бе показано как Ланселет тъпче и краля, и кралицата. Днес бе станало нещо, много по-лошо от това, че рицарят на кралицата бе унизен публично. Това можеше да бъде отдадено на благородното му желание да даде предимство на младия Гуидиън — не, Мордред — пък и поради явно приятелските им отношения след двубоя събитието скоро щеше да се забрави. Но независимо от това, че Ланселет бе обичан от повечето рицари, на някои от тях несъмнено им се зловидеше явното предпочитание, което му оказваше кралицата.
— А сега какво ще има? — обърна се тя отново към Гуенхвифар. Кралицата се усмихваше; навън отекваха звуци на рог. Каквото и да предстоеше, на нея явно й се нравеше.
Вратата отново се разтвори широко; отново закънтяха звуците на рог — бяха големи рогове, каквито използваха саксонците. В залата влязоха трима огромни саксонци, със златни нашийници и гривни, облечени в кожа, с огромни мечове. Върху рогатите си шлемове бяха поставили тънки златни корони. Зад всеки от тях пристъпваше свитата му.
— Господарю Артур — извика единият, — аз съм Аделрик, владетел на Кент и Англия, а тези са мои братя и също крале. Идваме да ти се поклоним като на върховен господар и християнски крал, да ти платим данък и да сключим договор за вечен мир с теб!
— Лот сигурно се обръща в гроба си — беше коментарът на Моргоуз, — но пък колко щастлива щеше да е Вивиан, ако можеше да види това!
Моргана не каза нищо.
Епископ Патрициус стана и тръгна към саксонските крале, за да ги приветства с „добре дошли“. После се обърна към Артур и каза:
— Господарю, след дългите години на война нищо не би могло да ме зарадва повече от това. Моля те да приемеш тези свои васални крале и клетвата им за вярност, защото всички християнски крале трябва да бъдат братя!
Моргана бе смъртно бледа. Понечи да стане, да каже нещо, но Уриенс я изгледа строго и смръщено, и тя се отпусна обратно на мястото си. Затова пък се чу веселият глас на Моргоуз:
— Още помня как християнските епископи отказваха да пращат свои хора, защото бяха убедени, че тези варвари не заслужават просветлението на правата вяра. Лот ми е разказвал как се кълнели, че не желаят да бъдат заедно със саксонците дори в рая. Не искали да пращат там мисионери, защото считали, че всички саксонци трябва да горят в ада! Е, все пак минаха тридесет години оттогава!
Проговори Артур:
— Откак съм на този трон, мечтая да сложа края на войните, които опустошават земята ни. Ние живеем в мир със саксонците от години, твое преосвещенство. А сега, драги гости, бъдете добре дошли в моя двор и сред моите рицари.
— Нашият народ има обичай — поде един от саксонците /не беше Аделрик, отбеляза Моргоуз, защото Аделрик беше с кафява наметка, а този — със синя/ — да се кълне над стомана, за да е вярна клетвата. Можем ли да се закълнем над дръжката на твоя меч, господарю Артур, в памет на срещата ни — като християнски крале, които признават властта на Единия Бог?
— Тъй да бъде — отвърна тихо Артур и слезе от подиума. Застана пред саксонските крале, и когато извади Екскалибур от ножницата, той засия като светкавица, отразил светлината на многобройните светилници и факли. Артур изправи меча пред себе си. Гигантската му сянка — сянката на кръста, легна над залата по цялата й дължина. Саксонските крале коленичиха.
Гуенхвифар сияеше от щастие; Галахад се беше изчервил от радостно вълнение. Но Моргана беше побледняла от ярост и Моргоуз я чу как шепне гневно на Уриенс:
— Как смее да злоупотребява така със свещения меч на Авалон! Аз съм жрица на Авалон и няма да седя и да понасям мълчаливо тази гледка!
Тя отново понечи да стане, но Уриенс стисна здраво китката й. Моргана се опита да се измъкне, но Уриенс беше стар воин, а тя, макар и много по-млада — съвсем дребна жена. За миг Моргоуз се уплаши, че пръстите му ще смажат крехките кости на племенницата й. Моргана не извика, не простена, но стисна зъби и накрая успя да освободи ръката си. После каза достатъчно високо, за да е сигурна, че Гуенхвифар ще я чуе: