— Исус Христос и Дева Мария да ме закрилят от всяко зло! — извика Артур — Попаднал съм в плен на зла магия, и това пак е дело на сестра ми, с нейните нечестиви умения! — Той потръпна и извика отново: — Донесете меча ми!
Сърцето на Моргана се разкъсваше на две. Тя протегна ръка към Аколон. Над главата му отново витаеше призрачната сянка на короната от еленови рога. На кръста му висеше Екскалибур — сякаш винаги е бил там, а змиите които бяха пълзели по голото й тяло, отново бяха избледнели синкави фигурки около китките му.
Тя каза, без да трепне:
— Виж, носят му меча — той прилича досущ на Екскалибур. Ковачите на феите го направиха тази нощ. Пусни го да си тръгне, ако можеш. Но ако умът ти повелява друго — тогава постъпи както ти искаш, любими. И нека Богинята бъде с теб. Ще те очаквам да се върнеш в Камелот като победител.
Тя го целуна и сетне го отпрати с повелителен жест.
Никога досега не бе посмяла да признае пред себе си истината: един от тях двамата трябваше да загине — братът или любимият; детето, което бе държала в прегръдките си, Рогатият Бог — който бе едновременно и жрец, и неин любим, и крал…
„Каквото и да се случи днес, никога, никога вече няма да позная и миг щастие — защото един от двамата, които обичам, трябва да се прости с живота…“
Артур и Аколон бяха изчезнали — там, където бяха сега, Моргана не можеше да ги последва; а оставаше и Уриенс, за когото също трябваше да помисли. Мина й през ума да го изостави в страната на феите. „Той щеше да живее в доволство из тези вълшебни зали и гори до смъртта си…“ Не! Каквото и да става, не искам да ставам причина за още нечия смърт! Насочи мислите си към Уриенс и го видя — дремеше, блажено опиянен от виното. Той също я забеляза и измърмори объркано:
— Това вино е прекалено силно за мен… Къде беше, скъпа, и къде е Артур?
„В този миг“, каза си тя, „младата фея дава на Артур меча, който наподобява досущ на Екскалибур… Вълшебството на феите ще го накара да повярва, че това е същият меч… Ах, Богиньо, защо не пратих Екскалибур обратно на Авалон? Наистина ли трябва още някой да загине заради него?“ Но не — без Екскалибур Аколон нямаше да бъде приет за нов крал на Авалон… „Когато стана кралица, хората ще живеят в мир, а мислите им ще бъдат свободни, няма свещениците да им казват как да постъпват и в какво да вярват“.
— Наложи се Артур да избърза. Той потегли преди нас — каза тя меко на Уриенс. — Хайде, мили, ние се връщаме обратно към Камелот.
Уриенс очевидно също бе попаднал в плен на вълшебството на феите, защото и през ум не му мина да възрази и да разпитва. Доведоха им коне, и същите двама високи, красиви мъже ги съпроводиха донякъде. После спряха и единият каза:
— Оттук можете да си намерите пътя и сами, без да се заблудите.
После потънаха в гората.
— Колко бързо залезе слънцето — оплакваше се Уриенс. Мъглата наистина изведнъж се сгъсти и сякаш ги захлупи. Валеше и ситен, студен дъждец. — Колко време прекарахме в този замък, Моргана? Чувствам се тъй, сякаш съм боледувал дълго, или пък съм бил омагьосан и сега магията се е развалила…
Тя не отговори. Каза си, че и той се е насладил на прелестите на феите, пък и защо не? Беше й все едно как ще се забавлява, стига да я оставеше на мира.
Внезапно обзелата я слабост й припомни, че нито веднъж в царството на феите не бе си спомнила за бременността си. Защо трябваше да се случи тъкмо сега — когато всички щяха да очакват решенията й, когато Аколон щеше да завземе трона, а Гуидиън ще бъде провъзгласен за престолонаследник… Тъкмо сега тя щеше да наедрее гротескно, да се чувства зле… А и да ражда на тази възраст бе прекалено рисковано. Дали бе много късно, или можеше все още да потърси билките, които щяха да я отърват от това нежелано бреме? Но нямаше ли Аколон да я цени още повече, ако му дареше син точно сега, когато предстоеше да стане крал? Редно ли беше да жертва това дете, което щеше да й даде власт над него? „Ще мога да задържа това дете при себе си, да го прегръщам, да го обичам и да го гледам как расте…“
Още помнеше нежността, с която я изпълваше Артур, когато обвиваше детските си ръчички около шията й. Гуидиън й беше отнет още като бебе, а Увейн беше вече деветгодишен, когато тя му стана втора майка. Тялото й се сви от мъчителен, сладък копнеж, по-силен от любовния — желанието отново да държи дете в ръцете си. Но разумът й нашепваше, че ще е безумие да се опита да роди толкова късно, че няма да преживее още едно раждане. Яздеше редом с Уриенс, и всичко около нея се въртеше — объркано, като насън. Не, нямаше да преживее раждането, но не можеше и да си наложи да предприеме нещо, та да умъртви нероденото дете…