— Всичко, което правят нашите майстори, е прекрасно — отвърна Моргана, — а нещата, които изковават от злато и сребро, са ненадминати по изящество.
Въртенето на вретеното вече бе почнало да я замайва. Кога ли щеше да започне да действа отварата? Помещението беше претъпкано и миришете на застояло — също като целия застоял, непроветрен живот на тези жени — безконечно предене, тъкане и шиене, само за да облекат мъжете си… Една от придворните дами беше В много напреднала бременност и шиеше бебешки дрешки… друга украсяваше с бродерия мъжко наметало — за баща си или брат си за съпруга или за сина… А ето и красивия гоблен на Гуенхвифар, който щеше да виси на олтара — такава работа можеше да си позволи само кралицата, защото другите жени предяха, тъчаха и шиеха и за нея.
Вретеното се въртеше… Спиралата слизаше надолу към пода, Моргана внимателно изтегляше равномерната нишка. Кога ли се бе научила да преде? Не помнеше някога да не е умеела да държи хурка и вретено. В един от най-ранните си спомени винаги се виждаше как седи на крепостната стена на Тинтагел заедно с Моргоуз и двете предат — още тогава можеше да изтегля по-равна нишка от леля си, която бе десет години по-голяма от нея.
Сподели мислите си с Моргоуз и по-възрастната жена се разсмя.
— Ти предеше по-добре от мен още когато навърши седем години!
Вретеното се въртеше и бавно се спускаше към каменния под; Моргана насука готовата прежда и посегна за нова вълна… Така, както изпридаше нишката, така през пръстите й минаваше и нишката на живота — нищо чудно, че Богинята често се явяваше под образа на жена, която преде… „Под пръстите ни излиза прежда, а от нея се тъкат бебешките пеленки за този, който се е появил току-що на света, и савана на другия, който си отива… Колко щеше да оголее животът на мъжете без нас…“
… Някъде далеч, не на този свят, а във владенията на феите, тя бе видяла Артур, който спеше в прегръдките на едно младо момиче с нейното лице… По същия начин и сега пространството се разтвори пред нея, нишката се въртеше нагоре-надолу по безкрайна спирала, и в тази спирала тя видя лицето на Артур, който бродеше из царството на феите с меч в ръка… Той се обърна рязко и видя пред себе си Аколон, който държеше Екскалибур… Мечовете се кръстосаха, но Моргана не можа да види нищо повече, не можеше да види лицата им, нито да чуе думите, които размениха…
… Ето ги пак! Колко ожесточено се сражаваха. Моргана, замаяна от равномерното движение на вретеното, се зачуди, че не може да чуе звъна на мечовете… Артур нанесе страшен удар, който със сигурност би убил Аколон, ако той не бе успял да го посрещне в последния момент с щита си. Мечът на Артур рани Аколон само в крака, но от раната не потече кръв. Затова пък една лека рана на рамото на Артур започна да кърви ужасно. Струйки кръв потекоха по ръката му и той ги загледа учудено. Обзе го страх и той посегна неволно към кръста си, за да се увери, че ножницата на Екскалибур виси на мястото си… Но това не беше истинската ножница — образът й затрептя и започна да се губи от очите на Моргана. Двамата мъже бяха се вкопчили в смъртна схватка, мечовете бяха заклещени един в друг, и всеки от тях се опитваше да добие надмощие със свободната си ръка… Аколон изви рязко ръка, и лъжливият Екскалибур, който ковачите на феите направиха за една нощ, се пречупи при дръжката — Моргана видя как Артур се навежда, за да избегне смъртоносния удар, видя и как ритна Аколон, който се преви одве — в този миг Артур сграбчи истинския Екскалибур, изтръгна го от ръката на противника си и с всичка сила го захвърли надалеч. После връхлетя върху падналия Аколон и задърпа ножницата. Щом я взе в ръце, раната на рамото му спря да кърви, а от раната на бедрото на Аколон рукна същински поток…
Страшна болка прониза тялото на Моргана и тя се сгърчи цялата…
— Моргана! — възкликна остро Моргоуз. После си пое бързо дъх и извика високо: — Кралица Моргана е зле — погрижете се за нея!
Видението бе изчезнало. Колкото и да се опитваше, Моргана не можа да види пак нито един от двамата, така и не разбра кой е победил и дали някой вече не е паднал мъртъв. Имаше чувството, че пред двамата се спуска голяма, тъмна завеса, под съпровода на камбанен звън… Последното, което успя да зърне, бяха две носилки — двама ранени лежаха на тях. После носилките изчезнаха в абатството в Гластънбъри, а там взорът й не можеше да проникне… Беше се вкопчила в стола си, за да не падне, когато дойде Гуенхвифар заедно с една от дамите си. Жената коленичи и се опита да повдигне челото на Моргана.