Но арфата продължаваше да звучи и пееше за ветреца, който повява над цъфналите ябълкови дървета на Авалон, за аромата на узрелите ябълки, звънът на струните ми напомни свежата, тънка мъглица, която се стелеше сутрин над водите на Езерото; дочух тропота на елените, препуснали пролетно време през гората, където още живеят Древните; върнах се в онзи далечен ден, облян от слънчева светлина, когато лежахме прегърнати с Ланселет в каменния кръг и за първи път почувствах силата на живота да пулсира във вените ми… Усетих в ръцете си тежестта на малкия си син — меката му косичка докосваше бузата ми, дъхът му ухаеше сладко на мляко… Но не беше ли това Артур, заспал на скута ми, хванал здраво ръката ми, пухкавата му детска ръчичка ме милваше по лицето… Ръцете на Вивиан докоснаха челото ми в благослов, и отново почувствах тялото си като мост между небето и земята, и протегнах ръце нагоре, за да призова силата… Вихрушката отново брулеше гората, където лежах в прегръдките на младия елен в деня на затъмнението, и чух гласа на Аколон, който викаше името ми…
Вече не арфата, а гласовете на мъртвите и гласовете на живите зовяха ведно:
Сега струните на арфата прозвучаха по-особено…
„Призовавам те, Моргана от Авалон, жрица на Великата Майка…“
Тогава вдигнах очи. Пред мен не беше Кевин, с изкривеното си тяло и измъчено лице, а някой друг — виждах го, висок, обвит от сияние, лицето му светеше като утринна звезда, виждах лъка и арфата в ръцете му. Дъхът ми спря, а Богът пееше:
Продължавах да се боря.
— Аз служа единствено на Богинята.
Тогава във вечността прозвуча познат глас:
— Но нали ти си Богинята и аз призовавам теб… — и аз видях себе си, отразена в спокойните води на Свещеното езеро, увенчана с короната на Повелителката на живота…
— Но аз съм стара и принадлежа на смъртта, а не на живота — прошепнах безсилно, и чух от устните на Бога древните думи, произнасяни на Мистериите:
— Само нейната воля определя дали я виждаме млада или стара… — и пак видях отражението на собственото си лице, видях хубавото младо момиче, което изпрати младия елен на смъртен двубой със стария крал… О, да, когато Аколон дойде при мен, бях вече стара, но нали го изпратих на онзи съдбоносен двубой с детето му в утробата си… Колкото и стара да бях, животът пулсираше в мен с несломимата сила на Повелителката на живота… А пред мен стоеше Вечният, който ме връщаше към света… Аз направих една крачка, после още една, и бавно тръгнах нагоре, към светлината, за да стигна там, където ме зовяха звуците на арфата, на зелените хълмове на Авалон, заобиколени от водите на живота… Видях, че съм станала и протягам ръце към Кевин… Тогава той остави арфата и успя да ме подхване, преди да се свлека на земята. Стори ми се, че изгарям в прегръдката на Сияйния Бог… Миг след това чух мелодичния, малко присмехулен глас на Кевин, който казваше:
— Много добре знаеш, че не мога да те удържа, Моргана.
Помогна ми да седна обратно и продължи:
— Ще ми кажеш ли кога си яла за последен път?
— Не помня — отговорих откровено и едва тогава разбрах, че наистина съм била на прага на смъртта. Кевин повика прислужницата и каза с кротък, но властен тон на друид и лечител:
— Донеси хляб и топло мляко с мед за господарката си.
Вдигнах ръка, за да възразя и видях възмутения поглед на жената, която нееднократно се беше опитвала да ме убеди да ми даде същото. Тя все пак тръгна, за да изпълни заповедта му, а когато се върна, Кевин взе подноса от нея и започна да топи късчета хляб в млякото и да ме храни много бавно и внимателно.
— Стига ти толкова — каза той след малко. — Кой знае от кога не си яла. Но преди да заспиш, трябва да изпиеш още една чаша мляко с разбито в него яйце. Ще им покажа как да го приготвят. Мисля, че след ден — два ще имаш достатъчно сили, за да потеглим на път.
Тогава избухнах в плач. Най-сетне можех да плача — за Аколон, който лежеше мъртъв на носилката, за Артур, който вече изпитваше към мен само омраза, за Илейн, която ми беше приятелка, за Вивиан, която лежеше в християнски гроб, за Игрейн и за мен самата, защото ми бе съдено да преживея всичко това… Кевин каза отново:
— Горката Моргана, горкото момиче — и ме притисна към гърдите си, а аз продължавах да плача, докато изплаках и последната си сълза. Тогава той повика прислужниците и те ме отнесоха в леглото.