Тази вечер спах дълбоко — за първи път от много дни. А два дни по-късно можах да се кача на коня си и потеглихме към Авалон.
Не си спомням ясно това пътуване на север. Все още бях много болна — и телом, и духом. Дори не се зачудих, че Кевин ме остави да продължа сама, малко преди да стигнем Езерото. Стигнах брега по залез — слънце. Водите на езерото бяха кървавочервени, а целият хоризонт сякаш пламтеше. Тогава огнената завеса на небето и водите се разтвори и към мен заплува баржата — цялата в черни драперии, с гребла, обвити в плат, за да не се чува и най-малкия плисък… За миг ми се стори, че към мен се носи свещената лодка по водите на безбрежното море, за което смъртен не бива да говори, а на носа се бе изправила Тя; че някак съм успяла да мина по моста между земята и небето… До днес не знам сън ли бе това или истина. После над нас се спусна завесата на мъглите и душата ми потръпна, защото разбрах, че най-сетне съм у дома.
На брега ме посрещна Ниниан. Прегърна ме не като непозната, която е виждала само два пъти през живота си, а като дъщеря, която посреща майка си след дълго отсъствие. После ме отведе в някогашното жилище на Вивиан. Този път не изпрати някоя от младите жрици да ми помогне, а сама се погрижи за мен. Постла ми легло във вътрешната стая и ми донесе вода от Свещения извор — щом отпих от нея, разбрах, че ще боледувам още дълго, но че ще успея да се излекувам.
Бях познала съблазънта на властта; доволна бях, че мога да се отрека от бремето на света — време бе друг да поеме грижите ми. Сега всички мои дъщери щяха да се грижат за мен. Много бавно, обгърната от лечебната тишина на Авалон, възстановявах силите си. Най-сетне можех искрено да тъгувам за Аколон, а не за провалените си планове… Сега виждах ясно каква лудост е било начинанието ми. Та нали бях жрица на Авалон, а не кралица! Скърбях за краткото, горчиво лято на любовта ни; можех спокойно да плача за детето, което не родих и да не бягам от мъчителната мисъл, че то потъна в сенките благодарение на мен самата…
Дълго тъгувах и имаше време, когато вярвах, че ще тъгувам до края на дните си, че мъката никога няма да освободи сърцето ми. Но настана ден, когато споменът вече не извикваше сълзи в очите ми, когато можех да мисля за дните на любовта ни, без да ме задушава непоносима тъга… Няма скръб, равна на спомена за любовта и съзнанието, че тя си е отишла завинаги; никога вече, дори насън, не видях лицето му, колкото и да копнеех да го зърна — и накрая разбрах, че може би така е по-добре, защото щях да се изкуша да преживея остатъка от дните си в безплодни мечти… И тъй, дойде денят, когато можах да погледна назад и да разбера, че времето на скръбта е изтекло; моят любим и нероденото ми дете бяха на другия бряг, и никой не би могъл да знае ще ги срещна ли отново, когато и аз премина отвъд… Но аз бях жива, и бях на Авалон, и беше мой дълг да заема мястото си на Повелителка.
Не знам колко години съм живяла на Авалон, преди да настъпи краят. Помня само, че ме заобикаляше безкраен, неземен покой, че не изпитвах нито радост, нито скръб, а само пълно спокойствие и доволство, че мога да поема ежедневните си задачи. Ниниан бе неотстъпно до мен; отново видях и Нимю — беше високо, мълчаливо, хубаво момиче, русо досущ като Илейн, когато я видях за първи път. Тя наистина стана моя дъщеря — дъщерята, за която бях мечтала толкова дълго, и аз я учех на всичко, което бях научила от Вивиан, когато дойдох за първи път на Авалон.
През тези последни дни някои видяха как разцъфна Свещения трънен храст на последователите на Христа, и се преклониха пред християнския Бог — но в мир, без да се опитват да прогонят красотата и многообразието на света, а с обич към всичко, както ги учи и техният Бог. Много християни пристигнаха на Авалон в онези последни дни, защото бягаха от преследването на фанатиците. Патрициус бе наложил нова вяра — той бе от хората, създали един свят без място за красотата и тайнствата на природата. От същите тези християни, които се присъединиха към нас в последните дни на Авалон, научих най-сетне някои неща за Назарянина, за сина на дърводелеца, който станал Бог още приживе и проповядвал обич и търпимост — тогава най-сетне разбрах, че не съм се бунтувала срещу Христа, а против тесногръдите свещеници, които считаха своята ограниченост за Негова.
Наистина не знам три години ли минаха, или пет, или може би десет. До нас достигаха всякакви слухове, долитаха до нашите брегове като слабото ехо от църковните камбани. Научих, че Уриенс е умрял, но не скърбих за него; за мен той бе мъртъв отпреди много години. Все пак се надявах, че е намерил лек за мъката си преди края. Беше се държал добре с мен съгласно собствените си разбирания, затова — мир на праха му.