От време на време се чуваше по нещо за делата на Артур и неговите рицари, но тези неща нямаха особено значение за мен, както бях заобиколена от покоя на Авалон. Дочутите разкази ми звучаха като стара приказка, като легенда от далечни времена — не бях убедена, когато чувах как говорят за Артур, Кай и Ланселет, когато се шушукаше за любовта на Ланселет и Гуенхвифар, а по-късно и за любовта на кралица Изота, съпругата на Марк, и младия Друстан, дали просто не преразказват прастарата история за Диармид и Грейне. Не обръщах особено внимание — това бяха същите приказки, които бях чувала като дете.
Тогава, през една прекрасна пролет, когато ябълковите дървета на Авалон бяха потънали в цвят, Рейвън разкъса нашия покой с вика си и ме върна отново към света, който исках да оставя зад себе си.
9
— Мечът, мечът на Мистериите си отиде от нас… А сега я няма и чашата, вижте Светата утвар… Няма я чашата, взеха я, отнеха ни и нея…
Моргана чу в съня си виковете на Рейвън. Стана и отиде на пръсти до стаята, където спеше Рейвън — сама и безмълвна. Момичетата, които й прислужваха, спяха дълбоко пред вратата — явно бе, че те поне не бяха чули никакви викове.
— Нищо не сме чули, лейди — казаха те, когато Моргана ги разбуди. — Може би просто си сънувала лош сън?
— Ако е бил лош сън, и пророчицата също го е сънувала — отвърна Моргана и се загледа в спокойните лица на младите момичета. Струваше й се, че с всяка изминала година обитателките на Дома на девиците стават все по-млади — сега тези, които живееха там, бяха почти деца… Как можеха да поверяват светините на вярата си на малки момичета? Девици — с още неоформени гърди — какво разбираха те от живота на Богинята, а значи и от живота на този свят?
Ето го пак! Сърцераздирателният писък разтърси Авалон, изпълни душите на всички със страх… Но когато Моргана каза:
— Не го ли чухте сега? — момичетата пак я погледнаха притеснени и повториха:
— Но ти сънуваш, лейди, сънуваш с отворени очи!
Тя разбра, че скръбният вопъл е бил беззвучен и каза:
— Отивам при нея…
— Но ти не можеш… — започна едно от момичетата и веднага отстъпи назад със зяпнала уста — като че ли изведнъж разбра коя е Моргана. Моргана мина покрай нея, а момичето се поклони дълбоко.
Рейвън беше седнала в леглото си. Дългите й коси падаха разбъркани по раменете, очите й бяха изпълнени с ужас; за момент Моргана бе склонна да повярва, че Рейвън, която и без това винаги бе живяла в света на сънищата, е сънувала лош сън…
Нов този момент Рейвън разтърси глава и Моргана видя, че тя е напълно будна и на себе си. Старата пророчица си пое дъх — явно бе, че се бори със себе си, че иска да проговори, но не може да преодолее дългогодишното мълчание; гласът не й се подчиняваше.
Най-сетне, треперейки цялата, тя проговори:
— Видях… Видях всичко! Предателство, Моргана! Предател влезе в нашата светая — светих, предател оскверни светилището на Авалон! Не можах да видя лицето му, но видях, че държи големия меч, Екскалибур, в ръка…
Моргана протегна ръце в опит да я успокои и каза:
— Когато се зазори, ще погледнем във вълшебното огледало. Не се измъчвай не се опитвай да говориш, скъпа.
Рейвън продължаваше да трепери. Моргана хвана здраво ръката й и забеляза на мъждукащата светлина на факлата, че собствената й ръка е сбръчкана и осеяна със старчески петънца, а пръстите на Рейвън са вече сгърчени болезнено от възрастта. „Колко сме стари и двете“, помисли тя, „колко отдавна дойдохме тук като девици, за да прислужваме на Вивиан… Ах, Богиньо, как летят годините…“
— Трябва да говоря — продължи шепнешком Рейвън. — Прекалено дълго мълчах… мълчах, въпреки че отдавна се боях от този ден… Чуй гръмотевиците и дъжда — идва буря, буря връхлита над Авалон, и потопът ще го отнесе… И земята ни ще потъне в мрак…
— Тихо, скъпа моя! Мълчи — шепнеше Моргана и тъй като другата жена не спираше да трепери, тя я прегърна здраво и се почуди дали все пак разумът не й е изневерил… Може би Рейвън наистина си внушаваше нещо, може би беше трескава… Не се чуваха никакви гръмотевици, нямаше и дъжд. Навън лунната светлина заливаше с мекото си сияние Авалон. Короните на ябълковите дървета, обсипани с цвят, блестяха като сребро.
— Не се страхувай — продължаваше Моргана. — Ще остана при теб, а утре ще отидем да погледнем в огледалото и ще разберем има ли истина във виденията ти.