— Моргана — каза тя — утре в Камелот ще празнуват Великден. Трябва да бъдем там още призори.
Моргана понечи да попита защо, но се отказа, защото Рейвън тъй или иначе щеше да й каже само, че такава е волята на съдбата. Затова каза само:
— Тогава трябва да потеглим малко преди да пукне зората. Можехме да повървим още малко и да спим до крепостните стени на Камелот, ако ми беше казала — остава ни още съвсем малко път.
— Не можех да събера сили да ти го кажа — отвърна Рейвън. — Страхувам се. — Моргана почувства, че жената до нея плаче в мрака. — Страх ме е, Моргана, толкова ме е страх!
Моргана каза рязко:
— Нали ти казах, че не трябваше да напускаш Авалон!
— Но нали съм длъжна да изпълня повелята на Богинята — прошепна Рейвън. — Толкова години живях под закрилата на Авалон, а сега Всеобщата майка, Сиридуен, иска да й се отплатя за покоя и сигурността, които ми даде — тя иска мен… А аз се боя, толкова ужасно се страхувам, Моргана, прегърни ме, моля те, прегърни ме, страх ме е…
Моргана я прегърна здраво и я целуна, а после започна да я полюлява в прегръдките си като малко дете. Милваше я, докосваше я нежно, докато накрая й се стори, че двете потъват заедно в безгранично мълчание, отчаяно вплели тела. Нито една от двете не проговори, но Моргана имаше чувството, че светът около тях се движи в ритъма на телата им. Това вече бе свещенодействие на тъмната страна на луната — тук светлината нямаше място. Бяха две жени, които утвърждават живота под надвисналата сянка на смъртта. Девицата и мъжът призоваваха със сливането си живота под пролетната луна, край огньовете на Белтейн, но викаха и смъртта — смърт на бойното поле за него, отнел друг живот; смърт за нея, за да дари живот другиму. А сега, в сянката, в мрака, над който повеляваше принесеният в жертва Бог, под знака на тъмната луна, двете жрици на Авалон призоваваха Богинята и тя им отговори от бездната на вечното мълчание…
Сетне ги обзе безбрежно спокойствие. Сълзите на Рейвън пресъхнаха и тя заспа толкова дълбоко, че Моргана се уплаши да не е мъртва. За миг сърцето й спря от ужас и тя си каза: „Длъжна съм да я оставя да върви по своя път, дори ако потъне в сянката на смъртта, щом така повелява Богинята…“
Дори не можеше да заплаче.
Около крепостните врати на Камелот тази сутрин цареше същинско стълпотворение. Никому не мина и през ум да се вгледа в двете стари, дрипави селянки, които се присъединиха към потока от хора, влизащи в крепостта. Моргана бе свикнала на шума и суматохата, които наставаха по големи празници; но Рейвън, живяла изолирано дори на такова спокойно място като Авалон, веднага пребледня като смъртник и потъна цялата в гънките на окъсания си шал. Моргана също внимаваше да не показва много лицето си — можеше да се намери някой, който да познае лейди Моргана, макар и с прошарени коси и облечена като бедна селянка.
Някакъв търговец на добитък прекосяваше двора на крепостта, подкарал теле пред себе си. Той се блъсна в Рейвън и веднага започна да я ругае, а тя само го гледаше уплашено. Моргана бързо каза:
— Сестра ми е глухоняма — и лицето на човека мигновено се смекчи.
— Горката женица — отвърна той. — Виж, в долния край на голямата зала дават храна на всеки, който пожелае. Промъкни се натам със сестра си и ще можете да видите как влизат благородниците. Кралят и един от свещениците пак са подготвили нещо за днес. Вие идвате отдалеч и сигурно не знаете, но на голям празник кралят винаги ни показва нещо чудесно, а казват, че това, което щяло да стане днес, било истинско чудо.
„Не се и съмнявам“, каза си пренебрежително Моргана, но благодари на човека, без да забравя да говори на груб селски диалект, който познаваше добре от предишните си странствания. После поведе Рейвън към долната част на тронната зала, която беше вече препълнена — всеизвестна бе щедростта на крал Артур, особено на такива празници, и тези хорица се надяваха това да бъде най-хубавото им ядене през годината. Навсякъде миришеше на печено месо и повечето от хората, които се блъскаха и си проправяха път редом с тях, обсъждаха предстоящата вечеря. Що се отнася до Моргана, от миризмата на месо само й се повдигаше, а като виждаше и нарастващия ужас на Рейвън, й се прииска да излязат навън.