„Сега вече няма кауза, по-скъпа на сърцата им“, каза си Моргана. „Войните бяха спечелени и в родината им цари мир. Цезарите са проявявали достатъчно разум да впрягат в мирно време легионите в строеж на пътища и завоюване на нови земи. Сега всички тук са убедени, че търсенето на Граала ще ги сплоти, ще им върне духа на бойното другарство. Сега отново наистина са рицари на Кръглата маса — но този път обетът им ще ги разпилее по четирите краища на света… И то в името на този Бог, който ти предпочете пред вярата на Авалон, Артур! Богинята винаги намира начин да изпълни присъдата си…“
Мордред бе станал и започна да говори, но в същия миг Моргана видя Рейвън, която се бе свлякла на пода. Около нея старите селянки продължаваха да бъбрят за ястията и напитките, които бяха опитали. Никой не забелязваше падналата Рейвън.
— И какво вино беше — бяло, ароматно, с вкуса на пресен мед и зряло грозде… Веднъж, преди много години, съм пила такова…
— И сладкиш със сливи и стафиди, и сос от червено вино… Никога не съм яла нещо по-вкусно!
А Рейвън лежеше — безмълвна, бяла като лицето на самата смърт. Моргана се наведе над нея и разбра това, което бе предположила още щом я видя паднала на земята. Силата на магията просто бе смазала уплашената стара жена — тя бе успяла да устои, подкрепяна от съзнанието за това, което върши, докато Граалът не се бе озовал обратно на Авалон. Бе дала самоотвержено и последната капчица от жизнените си сили, за да помогне на Моргана за делото на Богинята. Сетне, когато силата на свръхестественото присъствие ги напусна, с нея отлетя и животът на Рейвън. Моргана притискаше с все сила тялото й, разтърсена от отчаяна, дива скръб.
„Сега убих и нея. Истина е — днес убих последния човек, когото съм обичала на този свят… Майко, Богиньо, защо не взе мен? Аз нямам за какво повече да живея, не обичам вече никого на този свят, а Рейвън през целия си живот не е причинила зло никому — никога!“
Моргана видя как Нимю слиза от подиума, където седеше редом с кралицата и отива да говори с Мерлин. Хубавите й очи го гледаха нежно, беше поставила доверчиво нежната си ръка върху неговата. Артур говореше с Ланселет — сълзи се стичаха по лицата и на двамата. Моргана видя как се прегърнаха и целунаха — за първи път от онези дни, когато бяха още почти момчета. После Артур се отдели от Ланселет, слезе от подиума и се упъти сред поданиците си към другия край на залата.
— Наред ли е всичко, добри хора?
Всички говореха един през друг за чудодейния начин, по който се бяха нахранили — всеки с любимото си ястие, но някой, застанал по-близо, извика:
— Господарю Артур, тази стара глухоняма жена е мъртва! Вълнението се е оказало прекалено силно за нея!
Артур тръгна към мястото, където Моргана държеше в прегръдките си безжизненото тяло на Рейвън. Моргана не вдигна очи. Щеше ли да я познае, да извика стражите, да я обвини в магьосничество?
Познатият глас прозвуча — мек, но далечен.
„Разбира се“, каза си тя. „Той не говори със сестра си, с Великата жрица, изобщо със свой равен. Това, което вижда пред себе си, е една белокоса стара селянка, облечена в дрипи“.
— Сестра ли ти е покойната, добра жено? Съжалявам, че такава скръб те сполетя на празника, но знай, че Бог е повикал сестра ти при себе си и Божи ангел е отнесъл душата й оттук право в небесните селения. Искаш ли тялото да остане тук? Тя може да бъде положена в гробището на Камелот, ако решиш така.
Жените наоколо ахнаха. Моргана знаеше, че това бе изключителен жест от страна на краля. Все още скрила лице в шала си, тя отвърна:
— Не. — В същия миг, сякаш някой я подтикваше да го стори, тя вдигна глава и го погледна право в очите.
Толкова се бяха променили — и двамата… Тя бе стара, изгърбена под бремето на преживяното, но и Артур вече не беше младият Крал на елените…
Моргана така и не разбра дали Артур я позна — нито тогава, нито по-късно. Очите им се срещнаха само за миг и той продължи с все същия кротък глас:
— Значи предпочиташ да я върнеш у дома? Така да бъде, майко. Кажи на конярите ми да ти дадат кон — покажи им това — и той постави в ръката й един пръстен. Моргана сведе глава и стисна клепачи, за да спре напиращите сълзи. Когато вдигна отново очи, Артур си бе отишъл.
— Хайде, дай да ти помогнем да я отнесеш — каза една от наобиколилите я жени. Дойде и друга, и всички заедно понесоха съвсем олекналото тяло на Рейвън. Преди да излязат, Моргана се поддаде на изкушението и хвърли последен поглед назад — към залата с Кръглата маса. Знаеше, че я вижда за последен път, че никога повече кракът й няма да стъпи в Камелот.