Това, за което бе дошла тук, бе свършено. Време беше да се върне на Авалон. Но щеше да се върне сама. Оттук насетне винаги щеше да бъде сама.
10
Докато наблюдаваше приготовленията за литургията и после, слушайки думите на епископ Патрициус: „Никой не може да застане пред Отца, ако не идва в Моето име…“, Гуенхвифар бе изпълнена с противоречиви чувства. Част от нея сякаш казваше: „Тази прекрасна вещ трябва да бъде осветена, за да служи на Христа, както иска епископ Патрициус — най-сетне дори Мерлин се преклони пред кръста“.
Но в същото време, против волята си, чуваше и друг вътрешен глас, който казваше: „Не. По-добре е чашата да се унищожи, да се разтопи, ако трябва, и от златото да се изработи друга — посветена още от момента на създаването си да служи на Бога на истината. Защото тази чаша е служила на тяхната Велика богиня — нали така я наричат, на същата тази покровителка на разврата, която е изначален враг на нашия Бог, богът на целомъдрието… Вярно е това, което казват свещениците, че грехът е дошъл на света с жената…“ После се почувства объркана — не можеха всички жени да са грешни просто защото са жени — нали сам Бог бе избрал жена, за да стане майка на Неговия син, а и Исус Христос бе говорил не само пред учениците си, но и пред техните сестри и жени…
„Поне една от тези, които служеха на езическата богиня, прие истинната вяра“. Чертите на Гуенхвифар се смекчиха, докато погледът й търсеше Нимю — дъщерята на Илейн. Тя наистина много приличаше на Илейн на млади години, но беше още по-красива, защото бе наследила чара и грацията на Ланселет. Толкова нежна и прекрасна беше Нимю, че Гуенхвифар, като я гледаше, си каза, че в нея не би могъл да се загнезди никакъв порок — и все пак тази жена от детството си досега бе служила в храма на онова езическо божество. А сега се бе разкаяла за годините, прекарани в служба на злото и бе дошла тук, в Камелот. Беше помолила кралицата да не казва никому, че е живяла на Авалон — нито на епископ Патрициус, нито дори на Артур. Трудно може да се откаже нещо на Нимю, продължаваше да си мисли Гуенхвифар — тя с готовност бе обещала да пази тайната на младото момиче.
Тя отклони поглед от Нимю и се обърна, за да види как епископ Патрициус ще вдигне в ръце чашата. И тогава…
… И тогава Гуенхвифар видя прекрасен ангел, застанал пред олтара. Крилете му бяха отпуснати, той целият излъчваше сияние. Ангелът издигна чашата над насъбралото се множество и тя засия с неземен блясък — като огромна звезда. Сиянието бе кървавочервено — като рубин, като туптящо сърце… Но не, сега чашата светеше със синя светлина — с кристалните отблясъци на дълбоко, чисто небе, и Гуенхвифар вдъхна ухание, по-сладко от уханието на всички рози, на които се бе наслаждавала в живота си. Стори й се, че в залата нахлува силен, чист и свеж вятър. Макар че присъстваше на света литургия, Гуенхвифар внезапно изпита желание да стане от трона и да изтича навън, да тича между хълмовете, по зелената Божия трева, под откритото Божие небе — което изцеляваше всички рани. Знаеше, убедена бе дълбоко в сърцето си, че никога вече няма да се бои да напусне затвора на четирите стени; можеше да върви под открито небе, през хълмовете, без капчица страх, защото знаеше, че където и да отиде, Бог винаги ще бъде с нея. Гуенхвифар се усмихваше невярващо — а сетне се разсмя на глас; някъде дълбоко в нея се обади тънко затворническо гласче: „Как смееш — на литургия?!“, а Гуенхвифар отвърна с ликуващ глас, нечуто за всички останали в залата: „Какво е Бог за мен, ако не мога да изпитам щастие от Неговото присъствие?“
Във възторженото си състояние тя едва сега забеляза ангела, който бе застанал пред нея и поднасяше чашата към устните й. Тя отпи разтреперана, свела очи, но усети нежно докосване по челото и се осмели да погледне. Сега видя, че пред нея стои не ангел, а забулена със синкав воал жена с големи, скръбни очи. Гуенхвифар долови това, което жената й казваше, в мислите си: „Аз бях тук преди Христа, и съм, и ще бъда, и създадох и теб — такава, каквато си. Затова, дъще, забрави страха и срама и се радвай, защото ти и аз сме едно“.
Гуенхвифар имаше чувството, че се носи по облаците. Тялото и, сърцето й бяха изтъкани от радост. Не помнеше да е била толкова щастлива от далечните дни на детството си. Дори в прегръдките на Ланселет не бе познала такова пълно блаженство. „О, само да можех да предам тази радост и на любимия си!“ Тя разбра, че ангелът, или каквото и да бе това невидимо присъствие, вече бе отминал, и малко се натъжи, но радостта не спираше да пулсира дълбоко в нея. Тя се взря с обич натам, където ангелът тъкмо поднасяше пламтящата чаша към устните на Ланселет, и си каза: „Ако можеше и ти да изпиташ частица от това щастие, мой скръбни любовнико!“