Внезапно избликналите сълзи охладиха възторга, обзел Гуенхвифар.
— Трябва ли наистина да отидеш и ти, скъпи? — отвърна тя, без да я е грижа кой би могъл да чуе думите й. Артур също бе обезпокоен. Той задържа ръката на своя братовчед и приятел и попита:
— Наистина ли ще ни оставиш, Ланселет?
Ланселет кимна; лицето му сияеше, озарено от неземна радост. Може би и той бе познал щастието, което изпита Гуенхвифар? Но защо тогава искаше да тръгне — за да го търси отново? Нима не съзнаваше, че щастието е част от него?
— Любов моя — поде Гуенхвифар. — Винаги си казвал, че не се считаш за добър християнин. Защо тогава искаш да тръгнеш с такава непосилна задача и да ме изоставиш?
Ланселет очевидно не намираше думи. Но най-сетне каза:
— Наистина, през всички тези години у мен се бе загнездило съмнението, че Бог е измислен от свещениците, за да ни държат в страх и подчинение. Но сега видях… — той облиза пресъхналите си устни, търсейки най-подходящите думи, за да опише нещо не от този свят. — Видях… нещо. Щом ни е било пратено такова видение — пък било то от Христа или от Сатаната…
— То несъмнено ни бе пратено от Бога, Ланселет — прекъсна го Гуенхвифар.
— Тъй казваш ти за това, което сама си видяла — отвърна той, притискайки ръката й към сърцето си. — Аз не съм сигурен — ту ми се струва, че виждам майка си, която ми се присмива, ту съм склонен да повярвам, че всички богове са въплъщения на един Бог, както казваше Талиезин. Разкъсвам се между мрака на вечното съмнение и светлината на крайното познание, която сияе отвъд отчаянието… — Той пак се поколеба. — Имам чувството, че чувам звъна на голяма камбана, и той ме зове — да тръгна към светлината — тя е още слаба, проблясва като измамните светлини из тресавищата, и нещо ми казва: „Върви!“ Знам, че истината, единствената истина е там и е достижима, и аз трябва да я открия, да разкъсам мъглите на заблудата… Истината е там, но аз трябва да намеря пътя към нея, моя Гуенхвифар. Нима ще ми отречеш правото да я търся — сега, когато най-сетне съм убеден, че тя съществува?
Гуенхвифар имаше чувството, че двамата са сами в залата. Знаеше, че в друг случай би могла да му наложи всяко свое желание — но кой може да застане между човека и душата му? Бог не бе го дарил с щастието и душевното спокойствие, което бе изпитала тя — затова той щеше да тръгне да го търси. Тя самата, ако само бе почувствала присъствието на истината, но без искрената, дълбока увереност, произтичаща от него, сигурно също щеше да прекара остатъка от живота си в търсене на тази увереност. Затова протегна ръце към него и каза с ясен глас:
— Върви тогава, любов моя, и дано Бог даде да откриеш истината, която търсиш.
Имаше чувството, че е в прегръдките му пред всички хора, което ги бяха наобиколили.
Ланселет отговори:
— Да бъде Бог винаги с теб, кралице моя, и дано е милостив, та един ден отново да се върна при теб.
Сетне се обърна към Артур. Гуенхвифар не можа да чуе какво точно му каза. Видя само, че го прегърна — както преди години, когато всички бяха млади и невинни.
Артур стоя, положил ръка на рамото на Гуенхвифар, следейки с поглед Ланселет, докато той излезе от залата.
— Понякога — каза той тихо, — мисля, че Ланс е най-добрият от всички нас. Гуенхвифар се извърна към него. Сърцето й преливаше от обич към съпруга й заради неговата добрина.
— Аз също мисля така, любов моя. За нейно учудване Артур продължи:
— Обичам и двама ви, Гуен. Никога недей да мислиш, че те поставям по-ниско, от когото ида било на този свят. Почти се радвам, че не ми роди син — допълни той, вече почти шепнешком, — защото тогава можеше да решиш, че те обичам, защото си ме дарила с наследник. А сега мога да ти кажа, че те обичам повече от всичко — над теб поставям само дълга си към тази земя, която Бог ми е поверил, за да се грижа за нея — а това не би могло да ти се зловиди…
— Не — промълви Гуенхвифар. Сетне, за първи път в живота си, каза напълно искрено, без никакви колебания и съмнения: — Аз също те обичам, Артур, вярвай ми.
— Никога не съм се съмнявал в обичта ти, скъпа моя — и той вдигна и двете й ръце към устните си и ги целуна, а Гуенхвифар отново почувства онова ликуващо, всеобхватно щастие. „Има ли друга жена на този свят, която да е получила толкова много от живота — обичат ме двамата най-велики мъже на този свят!“
Около тях чувствата се бяха уталожили и се водеха обичайните дворцови разговори. Хората обсъждаха кой какво е видял — един твърдеше, че било ангел Божи; друг — че видял девица, която държала в ръцете си Граала; някои, също като Гуенхвифар, бяха видели Божията майка; много пък не бяха видели нищо — само светлина, толкова ярка, че не можели да държат очите си отворени, и веднага след това се бяха почувствали изпълнени с радост и душевен покой. Повечето хора твърдяха, че са се хранили с това, което обичат най-много.