„Нима мога да доведа това до край, без да унищожа и себе си?“
— Ти не дойде на пиршеството, организирано от кралицата — шепнеше Мерлин, взрян в очите на Нимю, — а аз бях съчинил нова песен, посветена на теб… Тогава се пълнеше луната, а властта на пълната луна е огромна, лейди…
Тя го загледа с интерес.
— Наистина ли? Не разбирам от тези неща… Нима си магьосник, лорд Мерлин? Понякога наистина се чувствам съвсем безпомощна, сякаш съм в примката на някаква изкована от теб магия…
По пълнолуние се бе скрила в покоите си. Беше убедена, че ако той я погледнеше по това време в очите, би проникнал в мислите й, би разбрал най-съкровените й желания. Сега, когато властта на луната не бе вече толкова силна, се надяваше да съумее да се опази от него.
— Изпей ми тази песен сега.
Седеше, заслушана в песента, и цялото й тяло тръпнеше като струните на арфата под пръстите му.
„Не, не мога да го понеса… Трябва да действам. Още преди следващото новолуние“. Изчакаше ли още една луна, щеше да се поддаде на непреодолимото желание, на магията, която сама бе изплела помежду им… „Ще стана негова завинаги — в този живот и след него…“
Тя посегна и докосна изкривените кости на китката му. Дори само това докосване я накара да се задъха от копнеж. Забеляза как се разшириха зениците му, долови учестеното му дишане, и предположи как се чувства и той.
„Измама“, мислеше тя. „Ще го предам, защото такива са незнайните пътища на съдбата.“ Предателството се наказваше хилядократно от Богинята, живот след живот; предаденият и предателката щяха да страдат и да останат завинаги свързани от страшната сплав на любов и омраза — в продължение на хилядолетия. Но нали тя щеше да стори това по повелята на Богинята, нали щеше всъщност да накаже един предател за деянието му… Нима и тя трябваше да бъде наказана на свой ред? Ако бе тъй, значи и в селенията на боговете нямаше справедливост…
„Христос е казал, че искреното разкаяние пречиства от всякакъв грях…“
Но съдбата и законите на вселената не могат да бъдат пренебрегвани с лека ръка. Звездите няма да спрат вечния си път, само защото някой им е заповядал да спрат.
Да бъде тогава — може би това, че тя щеше да предаде Мерлин, бе само част от нещо, започнато от тях двамата още преди древните земи от преданието да потънат в морските вълни. Такава бе съдбата й и тя не смееше да й се противопостави. Мерлин бе престанал да свири. Ръката му нежно се сключи около нейната — без да съзнава какво върши, Нимю докосна с устни неговите. „Късно е. Нищо не мога вече да променя.“
Не. Нямаше да може да промени нищо от мига, когато бе преклонила глава и бе приела мисията, възложена й от Моргана. Всичко бе решено още в онзи далечен миг, когато бе положила клетвата на Авалон…
— Разкажи ми нещо повече за себе си — прошепна тя. — Искам да узная всичко за теб, господарю мой…
— Не ме наричай така. Името ми е Кевин.
— Кевин — повтори тя, едва доловимо, с нежен глас, и докосна леко ръката му с върха на пръстите си.
Ден след ден Нимю изплиташе своето заклинание — с докосване, погледи и прошепнати думи, а луната все повече клонеше към своята тъмна фаза. След първата бърза целувка тя се отдръпна като уплашена. „Но аз наистина съм уплашена. През живота си не съм се бояла така.“ Никога, нито веднъж през всички години, прекарани в самота, тя не бе предполагала, че е способна на такава страст, на такъв бурен копнеж; магията бе повлякла и нея по съдбовния път. Заклинанията усилваха желанието не само у него, но и у нея. Веднъж измъчен непоносимо от нежния й шепот, уж неволните докосвания, от мекия допир на косите й до лицето му всеки път, когато тя се навеждаше към него — Кевин се извърна и я сграбчи с такава сила, че тя започна да се боричка, за да се изтръгне от ръцете му, този път съвсем искрено уплашена.
— Не, не бива… Ти не си на себе си, моля те, пусни ме! — стенеше тя, но Кевин я притискаше все по-силно, заровил лице в гърдите й, и я обсипваше с целувки, докато Нимю започна да вика отчаяно: — Страх ме е! Страх ме е!
Той я пусна и се отдръпна. Гледаше я замаяно, дъхът му излизаше мъчително, с хриптене. Сетне затвори очи и остана известно време така, обезобразените му ръце почиваха отпуснати на коленете му. После зашепна: