— Богинята е милостива. Отведете го, както ви бе наредено, в дъбовата горичка, но там го убийте бързо — с един — единствен удар. Погребете го под големия дъб и нека от днес нататък там не стъпва човешки крак.
— Кевин, последни Вестителю на боговете, аз те проклинам да забравиш себе си, да се родиш отново без жреческото си познание и без просветление, проклинам те всичко, което си извършил досега на тази земя, да бъде заличено и ти да се върнеш сред родените само веднъж. Сто пъти ще трябва да се връщаш на земята, арфисте Кевин, винаги да търсиш лицето на Богинята и никога да не го откриваш. Но накрая, някогашни Мерлин, аз ти го казвам — накрая, когато тя те потърси, бъди сигурен, че ще те намери отново.
Кевин я гледаше право в очите. После се усмихна с особената си, нежна усмивка и каза почти шепнешком:
— Прощавай, Повелителко на езерото. Кажи на Нимю, че я обичах… А може би ще й го кажа сам. Защото мисля, че ще мине много, много време, докато ти и аз се срещнем отново, Моргана.
Далечният гръмотевичен тътен прозвуча като завършек на думите му.
Моргана потръпна, докато го гледаше как се отдалечава, накуцвайки между стражите, без да се обърне нито веднъж.
„Защо се чувствам посрамена? Та аз проявих милост; имах пълното право да не отменям мъченията му. Сега и мен ще нарекат предателка и малодушна — редно бе дърветата в дъбовата горичка да треперят от воплите му, трябваше да бъде докаран дотам, че да моли за смъртта… Толкова ли съм малодушна наистина, че не смея да подложа на мъчения един мъж, когото някога съм обичала? Може би е съдено смъртта му да бъде лека, а после Богинята да отмъсти на мен? Така да бъде, дори ако е съдено аз да срещна смъртта, която нямах сили да присъдя нему.“
Тя се присви, вперила поглед в сивите облаци, надвиснали над Авалон.
„Кевин е страдал през целия си живот. Не искам да добавям към съдбата му нещо повече от смъртта.“
Светкавица раздра небето. Моргана се разтърсваше от тръпки — може би просто бе застудяло от внезапно нахлулия бурен вятър?
„Тъй си отива последният Мерлин Британски — с бурята, която се разразява над Авалон“.
Тя се обърна към Ниниан.
— Върви. Внимавай заповедта ми да бъде изпълнена точно. Нека го убият с един удар, и да внимават тялото му да не остане над земята дори час. — Тя забеляза погледа, който й отправи по-младата жена. Дали всички знаеха, че двамата с Кевин са били любовници? Но Ниниан само попита:
— А ти?
— Аз ще отида при Нимю. Тя има нужда от мен.
Но Нимю не беше в стаята си в Дома на девиците. Не можаха да я открият никъде в сградата. Моргана притича през двора в проливния дъжд, но не можа да я открие и в малката, самотна къщичка, където някога бе живяла заедно с Рейвън. Не беше и в храма, а една от жриците каза на Моргана, че Нимю е отказала да се храни, отказала бе и предложеното й вино, дори не бе пожелала да се изкъпе. Ужасно предчувствие се надигаше в Моргана и се усилваше с всяка нова светкавица. Бурята ставаше все по-яростна, вилнееше навън, но Повелителката на Езерото извика всички прислужници и нареди да търсят момичето под дърво и камък. Но още преди да тръгнат, се появи Ниниан. Лицето й беше бяло като платно. Водеше със себе си стражите, които бяха натоварени да умъртвят Кевин съгласно заповедите на Моргана.
— Какво се е случило? — попита студено Моргана. — Защо не е изпълнена присъдата?
— Той бе убит с един удар, Повелителко на езерото — прошепна Ниниан, — но в мига, когато ударът бе нанесен, от небето падна гръм и разцепи големия дъб на две. Огромна цепнатина зее в свещеното дърво — от земята до небето…
Моргана имаше чувството, че стоманена халка стяга гърлото й. „В това, че по време на бурята е паднал гръм, няма нищо необичайно. Освен че гърмът удря винаги на най-високото място. Но това, че свещеният дъб се разцепи на две в мига, когато Кевин предсказа края на Авалон…“
Тя потръпна отново и обгърна здраво с ръце тялото си под наметката, та околните да не забележат, че трепери. Как би могла да отклони това знамение — защото случилото се със сигурност беше знамение — как да попречи на хората да разберат, че то може да предсказва края на Свещения остров?
— Боговете сами посочиха мястото, където ще почиват останките на предателя. Положете тялото му в разцепения дъб…
Хората се поклониха и тръгнаха да изпълнят заповедта й. Навън дъждът плющеше с все сила, гръмотевици тресяха въздуха, а Моргана едва сега осъзна, че е забравила за търсенето на Нимю. Но й се стори, че чу глас, който каза: „Сега е вече късно“.
Откриха тялото й по пладне, когато бурята утихна и слънцето разкъса облаците. Мъртвата лежеше сред тръстиките на брега на езерото. Дългата й коса се стелеше като водорасли около нея. Съсипана от скръб, Моргана не можа да не помисли, че все пак Кевин не е бил сам, когато е преминал дверите на смъртта и се е отправил към царството на сенките.