— Настана време да се разделим завинаги — каза той нежно. И тогава, с прозрението, което току-що бе отрекла, Моргана разбра какво вижда той — виждаше младото, невинно момиче, което бе лежало в прегръдките му в сянката на каменния кръг — момичето, което той бе отбягвал от страх пред Богинята; жената, при която бе отишъл, луд от отчаяние, търсейки забрава за грешната си любов — към Гуенхвифар и Артур; същата жена, която бе видял, бледа и страшна, да държи факла, осветяваща постелята, която бе споделил с Илейн; и най-сетне мълчаливата, мрачна Повелителка на свещеното езеро, потънала в сенките, която бе вдигнала Граала от тялото на мъртвия му син и го бе помолила да остави свещената реликва на Авалон, далеч от външния свят.
Тя го целуна по челото; нямаше нужда от думи. И двамата знаеха, че го благославя за сбогом. Той се обърна бавно и стъпи в баржата. Моргана го изпращаше с поглед, взряна в приведените му рамене, в проблясването на залязващото слънце в косите му, вече съвсем побелели. Моргана се бе видяла отразена в очите му и си казваше: „Аз също съм стара…“
Едва сега разбра защо, колкото и пъти да бе попадала в царството на феите, никога повече не бе видяла кралицата на тези селения.
„Сега аз съм кралицата на феите.
Няма друга Богиня — тя и аз сме едно…
Отвъд тази действителност тя съществува. Тя е и Игрейн, и Вивиан, и Моргоуз, и Нимю — тя е кралицата. Тя и те живеят в мен…
На Авалон те ще живеят вечно“.
13
Далеч на север, в Лотиан, вестите пристигаха рядко и не винаги бяха достоверни, затова и не се знаеше почти нищо за търсенето на Граала. Моргоуз дълго чака завръщането на младия си любим, Ламорак. Половин година по-късно пристигна вест, че Ламорак е загинал по пътя към свещената си цел.
„Той не е нито първата, нито последната жертва на тази чудовищна лудост“, казваше си тя. „Каква е тази страст да се отправиш в неизвестността! Винаги съм мислила, че във всички тези религии и богове има нещо налудничаво. Ето какво причиниха на Артур! А сега ми отнеха и Ламорак, още толкова млад!“
Той си бе отишъл завинаги, липсваше й и тя щеше да тъгува за него по своему — нали бе живяла с него дълго време — повече, отколкото с всеки друг мъж в живота й, освен Лот. Но това не означаваше, че трябва да се примири със старостта и самотната постеля. Тя започна да се разглежда внимателно в старото си бронзово огледало. Изтри следите от сълзи по бузите си и отново се взря внимателно в образа си. Вярно, разцъфтялата й хубост на зряла жена, с която някога покори Ламорак, бе позавехнала, но Моргоуз бе все още привлекателна; в края на краищата, в тази страна все още имаше мъже, които не се бяха заразили от налудничавата мода да стават странстващи рицари. Беше и богата, беше кралица на Лотиан, и все още умееше да си служи добре с женските си оръжия — зъбите й все още бяха запазени, съхранила бе чара си… Вярно, налагаше се да почерня с въглен избелелите си вежди и мигли — от годините бяха добили бледорижав цвят. Да, мъже имаше достатъчно, и си бяха все такива глупци, та една умна жена можеше да получи от тях всичко, което пожелае. Не, тя не беше глупачка като Моргана, която все се терзаеше от мислите си за дълг и добродетели, нито пък хленчеща гъска като Гуенхвифар, постоянно загрижена за спасението на душата си.
От време на време до нея долитаха разкази за търсенето на Светия Граал — и всеки бе по-невероятен от предишния. Разбра, че Ламорак бил стигнал до замъка на покойния крал Пелинор, привлечен от слуховете за някакво тайнствено старинно блюдо, съхранявано в едно от подземията на замъка. Там и загинал, и с последния си дъх успял да каже, че вижда Граала в ръцете на една девица — в ръцете на собствената си сестра, Илейн, такава, каквато я помнел като малко момиче… Моргоуз се чудеше какво ли е било всъщност предсмъртното му видение. Носеха се и други слухове — че някъде в земите близо до старата римска стена, из някогашните владения на сър Екториус, бил държан в плен Ланселет — бил напълно луд, държали го в тъмница и никой не смеел да съобщи на крал Артур; после се разбра, че брат му Борс пристигнал, и Ланселет го познал и постепенно си възвърнал разсъдъка. После, когато оздравял напълно потеглил отново на път — не се знаеше дали пак по следите на Граала или към Камелот, но това и не вълнуваше особено Моргоуз. „Може би“, каза си тя разсеяно, „този път горкият ще има късмет да намери смъртта си — иначе няма да устои и ще се върне отново в кралския двор, при Гуенхвифар“.
Само нейното разумно момче, скъпият й Гуидиън, бе съобразил да остане в Камелот, близо до Артур. Де да можеха Гауейн и Гарет да проявят достатъчно разум и да сторят същото! Сега, най-сетне, нейните синове щяха да получат от Артур всичко, което им се полагаше открай време.