Но Моргоуз имаше и друг начин да узнава какво се случва по света. Някога, когато бе съвсем младо момиче на Авалон, Вивиан й бе казала, че е лишена от търпение и издръжливост, затова и няма да бъде посветена в тайнствата на древната наука. Моргоуз знаеше, че Вивиан е била права; тя никога не би желала да пропусне толкова много години от живота си за някакво си духовно израстване. Дълги години бе убедена, че магическите двери на времето са затворени за нея. Беше успяла да се научи сама на някои дребни магии, с които си служеше при нужда. После, когато за първи път съумя да направи заклинание и да научи истината за произхода на Гуидиън, разбра, че магическото изкуство все пак е достъпно за нея, че тя няма нужда от друго, освен собствената си воля. Не й бяха необходими сложните друидски правила, през ум не й минаваше да спазва строгите ограничения за ползването на магия, не я интересуваха всички лъжливи закани за отмъщение на боговете. Магията си беше част от живота — проста и достъпна, нямаше какво да се разсъждава за добро и зло — човек просто трябваше да има воля, и когато бе необходимо, да ползва безмилостно магическата си власт.
„Всички тези, които се преструват на дълбоко религиозни“, мислеше си Моргоуз, „само искат да държат силата на магията единствено в свои ръце. Но сега аз сама се сдобих с тази сила. Кога и как ще я използвам зависи единствено от мен, не съм обвързана с глупавите им клетви и ограничения“.
И тъй, тази нощ, тя заключи добре покоите си, за да не влезе някой любопитен слуга, и започна с необходимите приготовления. За миг изпита разсеяно съжаление за малкото бяло куче, което бе довела в стаята, а после, когато му преряза гърлото, изпита искрено отвращение. Трябваше да събере в съд прясната кръв на мъртвото животно. В края на краищата, си каза тя, кучето е мое, също както и някое прасе, което бих наредила да заколят за утрешния обяд, а пък силата на пролятата кръв щеше да я доведе до целта много по-бързо, отколкото нескончаемите молитви и бдения, които използваха в такъв случай свещенослужителите на Авалон. Пред огнището лежеше упоена една от прислужниците й — Моргоуз бе подбрала такава, към която нямаше слабост, пък и не й беше особено необходима. Последния път, когато й се наложи да извърши такова нещо, си научи добре урока — тогава сбърка, защото без да мисли, избра една от добрите предачки, и после съжали за прибързаността си.
Този път бе се постарала да избере такава, чиято смърт нямаше да е голяма загуба за никого. Дори готвачката имаше дузина помощници в повече.
Все още изпитваше известна погнуса от това, което трябваше да извърши първоначално. Кръвта, с която беляза челото и ръцете си, беше лепкава и противна, но Моргоуз имаше чувството, че може да види с просто око как от кръвта вече се отделя като лек дим освободената енергия, която й трябваше за магията. Луната се беше почти изпразнила — сърпът й проблясваше едва забележимо на небето. Тази, която очакваше зова й в Камелот, също знаеше това и беше готова. Моргоуз изчака мига, в който луната достигна точно определено място на небосвода, изля остатъка от кръвта в огъня и извика високо:
— Мораг! Мораг! Мораг!
Упоената жена пред огнището — Моргоуз си припомни смътно, че името й беше Бека или нещо подобно — се размърда. Мътните й очи започнаха да добиват някакъв израз. След миг тя се изправи. Изглеждаше облечена в красива и скъпа рокля — такива носеха придворните дами на Гуенхвифар. Беше изчезнал и грубият акцент на глуповато селско момиче — говореше внимателно, с изискания тон на благородна дама от южните земи.
— Ето ме. Очаквам заповедите ти. Какво ще заповядаш да сторя, Повелителко на мрака?
— Разкажи ми какво става в двора на Артур. Какво прави кралицата?
— Откак Ланселет замина, тя почти винаги е сама. Но нерядко вика при себе си младия Гуидиън. Чували са я да казва, че той й замества сина, който не й е било писано да роди. Сякаш напълно е забравила, че той е син на кралица Моргана — проговори момичето. Изисканите думи звучаха странно от устните на простоватото селско момиче с безизразни очи — сега вълшебното внушение бе изгубило сила и се виждаше, че дрехите й са грубо съшити от зебло.
— Все още ли сипваш онази отвара в чашата вино, която изпива преди лягане?
— Не е необходимо, повелителко — отвърна чуждият глас с устните на упоеното момиче. — Кралицата не е имала месечно кървене повече от години, затова и престанах да й давам отварата. Пък и кралят много рядко посещава спалнята й.