— Отклонението трябва да е тук — каза изведнъж една от жените. — Виждате ли тези четири ябълкови дървета — идвах тук едно лято, за да взема издънка и да я присадя в градината на кралицата.
Но път нямаше — само тясна пътечка се виеше нагоре по голия хълм — на мястото на широкия път. Там горе, трябваше да се виждат вече светлините на крепостта Камелот. Но нямаше нищо подобно.
— Ама че глупости — не се предаваше Моргоуз. — Не може да не сме се заблудили. Не ми казвай, че това е единственото място в кралството, където растат едно до друго четири ябълкови дървета.
— И все пак пътят трябваше да се намира тук, бих могъл да се закълна — мърмореше Кормак. Въпреки това нареди на цялата върволица конници и водачи на товарни животни да тръгнат обратно. Потеглиха отново. Дъждът заплющя още по-упорито — сякаш никога нямаше да спре. Моргоуз бе вече много премръзнала и капнала от умора. Копнееше за топла вечеря в покоите на Гуенхвифар, за чаша греяно вино и меко легло. Когато Кормак се появи отново, тя се раздразни още повече.
— Сега пък какво има? Искаш да ми кажеш, че пак си объркал пътя и си успял да пропуснеш такъв широк път, по който минават товарни коли?
— Съжалявам, кралице — но виж — по някакъв начин сме се озовали отново на мястото, където спряхме, за да отпочинат конете, след като се отклонихме от римския път. Аз сам хвърлих тук този парцал, след като почистих с него калта от един денк.
Моргоуз избухна не на шега.
— Имало ли е някога кралица, заобиколена от по-големи дръвници от вас? — развика се тя. — Още колко ще трябва да се щураме из Летните земи, за да намерим най-големия град източно от Лондиниум? Сигурно трябва да яздим напред-назад по този път цяла нощ! Та нали, ако не можем да видим светлините на Камелот, би трябвало най-малкото да чуем нещо! Та това е замък, в който сега има най-малко сто души рицари, прислужници, коне и добитък! Хората на Артур охраняват всички пътища наоколо — всичко, което се движи по тях, се вижда съвсем ясно от наблюдателниците!
Но в края на краищата се оказа, че няма друг изход, освен да запалят фенерите и пак да потеглят на юг. Този път Моргоуз яздеше начело на колоната, редом с Кормак. Мъглата и дъждът заглушаваха всеки звук, дори ехото. В крайна сметка пак видяха пред себе си през пелената на дъжда разрушената римска стена, където бяха спрели преди известно време. Кормак изруга, но беше ясно, че е уплашен.
— Съжалявам, господарке, но не мога да разбера какво става.
— Проклети да сте! — закрещя истерично Моргоуз. — Цяла нощ ли ще се лутаме така? — Но тя също бе разпознала старата стена. Спря и си пое дълбоко дъх — после каза примирено: — Може би дъждът ще спре до сутринта. Ако се наложи, ще се върнем до голямата римска стена по следите си. Поне ще разберем къде сме се объркали.
— Ако изобщо сме някъде, а не сме попаднали във владенията на феите — промърмори една от жените и плахо се прекръсти. Моргоуз я видя, но каза само:
— Стига глупави приказки! Достатъчно неприятно е да се загубиш в дъжда и мъглата, без да трябва да слушаш и такива бабини деветини. Какво зяпате? Явно днес няма да продължим — разпъвайте палатките тук, а утре ще решим какво да правим.
Намерението й бе наистина да повика Кормак при себе си, дори само за да не се поддаде на страха, който бе започнал да се прокрадва и в нейните мисли… Нима наистина бяха се заблудили и бяха попаднали извън действителния свят? Но в крайна сметка се отказа. Лежа будна сред спящите си придворни дами и прехвърля наум отново и отново изминатия път. Навън владееше абсолютно безмълвие — не се чуваше дори крякане на жаби от блатата. Невъзможно бе да не се забелязва близостта на голяма крепост, каквато беше Камелот — и все пак от града нямаше и следа. А може би тя самата, заедно с цялата си свита, прислугата и конете, бе потънала в царството на вълшебствата? Всеки път, когато стигнеше до тази точка в мислите си, й се искаше да не бе пратила в гнева си Кормак на стража пред лагера — ако той лежеше до нея, може би Моргоуз нямаше да изпитва това ужасяващо чувство, че светът е излязъл от орбитата си… Отново и отново се опитваше да заспи, но продължаваше да се взира, съвсем будна, в заобикалящата я тъмнина.
По някое време през нощта дъждът спря. На зазоряване, въпреки влажните изпарения, които се вдигаха от почвата наоколо, небето беше съвсем безоблачно. Моргоуз се събуди от кратък и неспокоен сън. Присънила й се беше Моргана — стара, с посивели коси, която се взираше в някакво огледало, много подобно на нейното собствено. Тя излезе от шатрата си. Дълбоко в себе си се надяваше, че като погледне нагоре към хълма, ще види, че Камелот си е на мястото, ще види широкия римски път, който водеше нагоре към замъка на Артур с високите кули. В противен случай трябваше поне да установи, че се намират на някое място, отдалечено на много мили от целта им. Но не — нямаше съмнение. Бяха разположили лагера си тъкмо до старата, полуразрушена римска стена. Моргоуз знаеше отлично, че стената се намира на една миля южно от Камелот. Хора и животни се бяха раздвижили и се стягаха за път. Тя погледна още веднъж нагоре към хълма, където би трябвало да бъде Камелот, но хълмът си беше все така покрит с висока зелена трева — по него нямаше и помен от нещо друго.