Говори Моргана…
Струва ми се, че първият ми реален спомен е от сватбата на майка ми и Утър Пендрагон. Почти не помня баща си. Като малко момиче, когато се чувствах нещастна, си го припомнях — беше набит мъж — тъмнокос и с черна брада. Спомнях си как си играех с една верижка, която той носеше на врата си. Да, когато страдах в детството си, когато майка ми или възпитателите ми ме коряха, или в редките случаи, когато Утър изобщо ме забелязваше — и то за да ме нахока — се утешавах с мисълта, че ако родният ми баща беше жив, той би ме обичал, би ме вземал на коленете си, би ми носил хубави подаръци. Сега, вече като зряла жена, знам що за човек е бил покойният и съм убедена, че по-скоро би ме натикал в манастир веднага след раждането на брат ми, и не би помислил повече за мен.
Не мога да твърдя, че Утър се е държал наистина зле с мен; той просто не можеше да събуди в себе си интерес към дете, което не е момче. Всъщност на първо място в сърцето му винаги беше майка ми, както и той в нейното, затова и страдах толкова. Мислех, че съм загубила любовта на майка ми заради този едър рус мъж. Когато Утър заминеше на бой — а докато бях момиченце, това се случваше много често — майка ми, Игрейн, беше нежна с мен, глезеше ме, учеше ме сама да преда и да тъка пъстри платове. Но зададяха ли се войските на Утър, ме отпращаха в моите покои и ме забравяха до следващия поход. Чудно ли е тогава, че го намразих и че посрещах с омраза и вида на голямото знаме с дракона, когато конните отряди го развееха в близост с Тинтагел?
Когато се роди брат ми, стана още по-лошо. Повдигаше ми се от това ревливо червейче, бяло и розово, вкопчено в гръдта на майка ми. Най-лошото обаче, че тя очакваше от мен да го обичам също тъй, както го обичаше самата тя. Помня как ми каза:
— Това е твоето малко братче, Моргана. Грижи се за него и го обичай.
Аз да го обичам? Мразех го от дън душа! Нали сега, когато се притиснех в нея, тя се дръпваше и казваше, че съм вече голямо момиче, че не подобава да сядам в скута й, че не е редно вече тя да ми връзва панделките, че съм прекалено голяма, за да лягам с глава на коленете й, когато търсех утеха. С удоволствие бих щипала бебето — възпираше ме само това, че мама би ме намразила, ако разбереше. Понякога ми се струваше, че тя и без това ме мрази. Утър също беше луд за брат ми. Все пак си мисля, че той все се надяваше на още един син. Никой нищо не ми бе казал, но въпреки това знаех — дали съм дочула приказките на жените, или съм била по-надарена с ясновидски способности, отколкото предполагах — знаех, майка ми е преспала една нощ с Утър, когато все още е била законна съпруга на Горлоис. Затуй се намираха хора, които твърдяха, че момчето не е син на Утър, а на Корнуолския херцог.
Не ми беше ясно кой би повярвал на подобно твърдение, защото всички знаеха, че баща ми е бил тъмен, с остри, орлови черти, докато брат ми беше рус и сивоок също като Утър.
През целия живот на моя брат, който бе коронясан за крал с името Артур, чувах най-различни истории за произхода на името му. Казваха например, че всъщност е кръстен Арт-Утър — тоест от рода на Утър; но не беше така. Като новородено бебе го нарекоха Гуидиън — „сияйния“ — заради златисторусата му коса; със същото име бе наречен по-късно и неговият син; но това е друга история. Истината е съвсем проста — когато Гуидиън навърши шест години, го изпратиха за отглеждане и възпитание при сър Екториус — един от васалите на Утър, който живееше на север, близо до Еборакум18. Утър бе пожелал детето да бъде кръстено като християнин. На кръщенето му дадоха името Артур.
От момента на раждането до шестата си година Артур непрекъснато ме следваше по петите. Щом го отби, майка ми Игрейн ми го предаде и каза:
— Ето малкото ти братче. Ти трябва да се грижиш за него и да го обичаш.
Бих убила ревливото същество, бих го хвърлила от скалите, за да изтичам после при мама и да я помоля отново да бъде само моя, но майка ми се интересуваше единствено от него.
Веднъж, когато Утър отново беше пристигнал отнякъде и тя обличаше най-новата си рокля, както обикновено, и слагаше огърлиците си от кехлибар и лунен камък, отделяйки само миг, за да целуне мен и брат ми, преди да забърза надолу, към него, аз се взрях в пламналите й страни. Заслушах се в задъханото й дишане, беше толкова щастлива от идването на мъжа, когото обичаше, че ме изгори страшна омраза — и към него, и към техния син. Докато стоях така, хлипайки, на стълбищната площадка, и чаках да дойде бавачката, която трябваше да отведе и двама ни, малкият защапука несигурно подир майка ни, викайки: