— С какво право? — каза Гуенхвифар.
— Ама че въпрос. При всички положения има по-малко право на титлата от мен например — отвърна Артур. — В Рим не е имало император повече от сто години, жено. Константин10 последен е носил императорския пурпур; след него Магнус Максимус прекосил морето, за да отиде в Рим и да се опита да стане император. Той така и не се е завърнал в Британия и един Бог знае какво се е случило с него и къде е загинал. След това Амброзиус Аурелианус обедини хората в нашите земи срещу саксонците, а после дойде Утър — предполагам, че всеки един от тях би могъл да се нарече император, а също и аз самият, но на мен ми стига титлата самодържец на цяла Британия. Когато бях момче, учих малко римска история, и знам, че за тях не е било нещо необичайно някой самозванец да привлече по някакъв начин лоялността на един-два легиона, и се нарече император. Но тук, в Британия, притежанието на римско знаме с орел не е достатъчно условие да станеш император. Ако беше така, Уриенс отдавна да се е провъзгласил за такъв. Между другото, поканих и него тази година — кой знае откога не съм виждал сестра си.
Гуенхвифар не отговори пряко на последните му думи. Само потръпна и каза:
— Не бих искала страната да бъде отново разкъсана от войни, не искам повече кланета…
— Нито пък аз — добави Артур. — Предполагам, че всеки крал би предпочел мира пред войната.
— Не съм толкова сигурна. Някои от твоите приближени все говорят за старите времена, когато ден и нощ се сражавахте срещу саксонците. И сега християнското помирение със същите тези саксонци, за което все говори епископът, никак не ги привлича.
— Не мисля, че тъгуват за войната — усмихна се Артур. — По-скоро тъгуват за онова отминало време, когато всички бяхме млади, за приятелството, което ни свързваше толкова тясно. Нима ти самата никога не си тъгувала за онези години, съпруго моя?
Гуенхвифар почувства, че се изчервява. О, да, не бе забравила онова време… Когато Ланселет бе неин верен рицар и защитник, когато се обичаха… Една християнска кралица нямаше право на такива помисли, но тя не можеше да се спре.
— Да, нерядко, съпруже. Може би си прав, това е просто копнеж по отминалата ни младост… Не съм вече млада — тя въздъхна, а той взе ръката й в своята и каза:
— За мен си все така прекрасна, скъпа моя, както в деня, когато за първи път дойде в леглото ми — и Гуенхвифар знаеше, че той говори истината.
Тя се насили да запази спокойствие, да не се черви повече. „Да, не съм млада“, продължаваше вътрешният й глас, „и не подобава да си спомням младостта и да тъгувам за нея, защото по онова време бях грешница, провинила се бях в прелюбодеяние. Сега се покаях и се помирих с Бога, и дори Артуровото покаяние за онзи грях, извършен с Моргана, е прието“. Насили се да мисли практично, както бе редно за Британската кралица.
— В такъв случай на тази Петдесетница ще имаме още повече гости от обикновено. Трябва да поговоря с Кай и Лукън къде ще настаним толкова много хора и с какво ще ги храним. Борс от Долна Британия ще дойде ли?
— Ако успее — отвърна Артур, — въпреки че преди няколко дни получих вест от Ланселет — молеше ме за разрешение да отиде на помощ на брат си Борс, в случай, че неговите владения са обсадени. Писах му първо да дойде тук, защото може по-късно всички заедно да се отправим към Долна Британия… Сега, след смъртта на Пелинор, Ланселет е пълноправен крал на земите му като съпруг на Илейн — поне докато синът им не навърши пълнолетие. Моргоуз от Лотиан ще изпрати Агравейн, и Уриенс — някой от синовете си. Той действително е много здрав и младолик за възрастта си, но все пак не е безсмъртен. Първородният му син е глуповат, но Аколон е член на нашето рицарско братство, пък и Уриенс има до себе си Моргана, която е добър съветник.
— Това ми се струва нередно — отбеляза Гуенхвифар, защото в Светото писание е казано, че жените трябва да се подчиняват на мъжете си, а Моргоуз все още управлява Лотиан, и Моргана също управлява северен Уелс редом с мъжа си.
— Лейди, ти пак забравяш, че аз произхождам от кралската династия на Авалон — каза Артур. — Крал съм не само като син на Утър Пендрагон, но и като син на Игрейн, която бе дъщеря на Езерната дама. Гуенхвифар, от незапомнени времена Повелителката на езерото е управлявала тези земи, а кралят винаги е бил по-скоро военновременен главатар. Дори по римско време легионите са се сражавали с тукашните кралици, които водели племената си в бой, и някои от тях са били не само мъдри управнички, но и смели воини. Никога ли не си чувала за кралица Боадицея? Дъщерите й били изнасилени от римски легионери, а тя самата пребита почти до смърт заради бунта си срещу Рим — но успяла да избяга от плен, събрала армия и едва не прогонила и последния римлянин от тези брегове.
10
Константин — роден на 27. 02. 280 г. сл.Хр. Управлявал от 309 г. до смъртта си на 25. 05. 337 г. сл. Хр. Първият Римски император, въвел християнството като официална религия. Канонизиран за светец заедно с майка си Елена. Сам отдавал големите си военни и политически успехи на преминаването си към Христовата вяра. Избира Константинопол за своя столица и започва разширяването му, за да го превърне във втори Рим. (бел.прев.)