Двадесет дни се въртя във влажния мрак автоматическият минен проходчик-робот, докато успя да разчисти струпването от десетки хиляди тонове и закрепи рухналите сводове. Пътят към глъбините на пещерата стана достъпен. Оставаше само да се провери неговата безопасност. Талижки-роботи, движени от гъсенични вериги и Архимедов винт, безшумно се плъзнаха надолу. През всеки сто метра придвижване уредите известяваха за състава на въздуха, температурата и влажността. Като заобикаляха ловко препятствията, талижките се спуснаха до дълбочина четиристотин метра. Тогава Веда Конг с група сътрудници проникна в неприкосновената пещера. Преди деветдесет години, по време на проучване подземните води, сред варовици и пясъчници, които съвсем нямали рудоносен характер, индикаторите изведнъж отбелязали голямо количество метал. Скоро се изяснило, че местността съвпада с описанието на разположението на легендарната, съществувала много векове пещера Ден-Оф-Кул. На един от изчезналите езици това значи «Убежище на културата». При заплаха от страшна война народите, които се смятали за най-напреднали в науката и културата, укрили в пещерата съкровищата на своята цивилизация. В онези далечни векове секретността и тайнствеността били разпространени…
Веда се вълнуваше не по-малко от най-младата си сътрудничка, когато се плъзна надолу по мократа червена глина, застилаща пода на наклонената галерия.
Въображението рисуваше величествени зали с херметични огнеупорни шкафове за филмотеките, чертежите, картите, шкафове с ролки на магнетофонни записи или ленти от паметни машини, рафтове с образци от химически съединения, сплави и лекарства. Препарирани, вече изчезнали животни в непропускащи влага и въздух прозрачни витрини, препарати на растения, скелети, сглобени от вкаменилите се кости на измрялото население на планетата. По-нататък й се привиждаха силиколови плочи със залети в тях картини на най-прославените художници, цели галерии от скулптури на прекрасни представители на човечеството, видни негови дейци, майсторски изобразени животни… Модели на знаменити здания, надписи за забележителни събития, увековечени в камък и метал…
Като продължаваше да мечтае, Веда Конг проникна в гигантската пещера с площ около три-четири хиляди квадратни метра. Чезнещият в мрака таван се извиваше като стръмен свод, от който висяха дълги сталактити[*57] бляскащи на електрическата светлина. Залата в действителност се оказа величествена. Мислите на Веда се въплътяваха в реалност — в стенните ниши се виждаха машини и шкафове. Археолозите с радостни възклицания се пръснаха по периметъра на подземната зала. Много от турените в нишите машини, на места още запазили блясъка на стъклото и лаковата полировка, се оказаха коли, които в Ерата на разединения свят били считани за връх на техническия гений на човечеството. Тогава, кой знае защо, строели твърде много коли, способни да превозват върху своите меки седалки само няколко души. Конструкцията им достигнала изящество, механизмите за управляване и движение били остроумни, обаче във всичко останало тия машини са представлявали крещяща безсмислица. Със стотици хиляди те се въртели по улиците на градовете и пътищата — превозвали напред-назад хора, които, кой знае защо, работели далеч от своите жилища и всеки ден бързали да отидат на работа и да се върнат обратно. Тия машини прегазили огромен брой хора, изгорили милиарди тонове скъпоценни запаси от органични вещества, натрупани в геологическото минало на планетата, и отровили атмосферата с въглероден окис. Археолозите от Епохата на Пръстена изпитаха разочарование, като видяха, че на тия странни коли е отредено толкова място в пещерата.
Но върху ниски платформи се издигаха по-мощни бутални двигатели, електрически мотори, реактивни, турбинни, ядрени. В стъклени витрини, под дебел слой варовик бяха разположени във вертикални редове уреди — може би телевизионни приемници, фотокамери, сметачни машини или други апарати със сходно предназначение. Тоя музей на машини, някои разпаднали се на ръждив прах, но друга част — добре запазени, беше крупна историческа ценност. Той хвърляше светлина върху развитието на техниката в едно отдалечено време, голяма част от историческите документи на което изчезнали във военните и политическите пертурбации.
Вярната помощница Миико Ейгоро, отново заменила любимото море с влагата и мрака на подземията, забеляза в края на залата зад дебел варовиков стълб черното отверстие на проход. Стълбът се оказа скелет на машина, а до подножието му лежеше купчина пластмасов прах — остатъци от щита, който някога е затварял прохода. Като се придвижваха стъпка по стъпка покрай червените кабели на проучвателните плъзгащи се талижки, археолозите проникнаха във втора пещера, намираща се почти на същото равнище и напълнена с редици херметични шкафове от стъкло и метал. Дълъг надпис с едри букви на английски език опасваше отвесните, тук-таме порутени стени. Веда не можа да се стърпи и го дешифрира.
С типичното за древния индивидуализъм самохвалство строителите на убежището заявяваха пред потомците, че са достигнали върховете на знанието и съхраняват тук за бъдещето своите гигантски постижения.
Миико презрително сви рамене:
— Само по надписа може да се определи, че пещерата «Убежище на културата» се отнася към края на ЕРС, последните години от съществуването на старата форма на обществото. Така характерна е за тях неразумната увереност във вечното и неизменно съществуване на западната цивилизация, на езика, обичаите, морала и величието на тъй наречения бял човек. Мразя тая цивилизация!
— Вие си представяте миналото ярко, ала едностранчиво, Миико! Аз съзирам през мрачните черти на скелета на мъртвия капитализъм онези, които са водили борба за бъдещето. Тяхното бъдеще е наше настояще. Виждам много жени и мъже, които са търсили светлина в ограничения, небогат живот, добри толкова, колкото да помагат на другите, и силни толкова, колкото да не се ожесточат в моралния задух на околния свят. И храбри, безумно храбри!…