— Трябва още да забавим хода, за да извием! — възкликна астронавигаторът. — Но с какво после ще ускорим полета?… — Гибелна нерешителност прозвуча в думите му.
— Ние вече пронизахме външната вихрова зона[*16] — каза Ингрид, — гравитацията нараства непрекъснато и бързо.
Посипаха се чести звънливи удари — планетарните мотори заработиха автоматически, когато управляващата кораба електронна машина почувствува отпред грамадното струпване на материя. «Тантра» взе да се тресе. Въпреки че звездолетът беше забавил чувствително своя ход, хората в поста за управление започнаха да губят съзнание. Ингрид падна на колене, Пел Лин в своето кресло се мъчеше да повдигне главата си, сякаш напълнена с олово. Кей Бер изпита безсмислен, животински страх и детска безпомощност.
Ударите на двигателите зачестиха и преминаха в непрестанен гърмеж. Електронният «мозък» на кораба водеше борбата вместо своите полубезчувствени господари, по своему могъщ, но ограничен, тъй като не можеше да предвиди сложните последствия и да намери изход в изключителните случаи.
Люлеенето на «Тантра» отслабна. Оранжевите стълбчета, които показваха запасите от планетарни йонни заряди, устремно запълзяха надолу. Свестилият се Пел Лин разбра, че странното увеличение на притеглянето става така бърже, че трябва да се вземат спешни мерки за спиране на кораба и после за рязко изменяне на курса.
Пел Лин придвижи ръчката на анамезонните двигатели. Четири високи цилиндъра от боров нитрид, видими в специален прорез на командното табло, светнаха отвътре. Ярък зелен пламък заблъска в тях като бясна мълния, заструи и се заизвива във вид на четири плътни спирали. Там, в носовата част на кораба, силно магнитно поле обви стените на моторните дюзи, като по този начин ги спасяваше от незабавно разрушаване.
Астронавигаторът придвижи ръчката по-нататък. През зелената вихрова стеничка се очерта насочващият лъч — възсив поток от К-частици.[*17] Още едно движение, и покрай сивия лъч си проби път ослепителна виолетова мълния — сигнал, че анамезонът е започнал стремително да изтича. Целият корпус на звездолета откликна с почти безшумна, трудно поносима високочестотна вибрация…
Ерг Ноор, след като бе приел необходимата доза храна, лежеше в полусън под неизразимо приятния електромасаж на нервната система. Бавно се отдръпваше пелената на забравата, която още обгръщаше мозъка и тялото. Пробуждащата мелодия звучеше по-мажорно в нарастващата честота на ритъма…
Внезапно нещо тревожно нахлу отвън, прекъсна радостта от събуждането от съня, продължил деветдесет дни. Ерг Ноор осъзна, че е началник на експедицията, и се зае отчаяно да се бори, като се мъчеше да си върне нормалното съзнание. Накрая съобрази, че звездолетът непредвидено се възпира чрез анамезонните двигатели, следователно нещо се е случило. Опита се да стане. Но тялото още не се подчиняваше, краката се подвиха и той като чувал падна върху пода на своята каюта. След известно време успя да припълзи до вратата, да я отвори. Съзнанието си пробиваше път през мъглата на съня — Ерг Ноор с големи усилия се вмъкна в централния пост.
Втренчилите се в екраните и циферблатите хора уплашено се огледаха и се спуснаха към началника. Като нямаше сили да стане, той изговори:
— Екраните, предните… превключете на инфрачервена… спрете… моторите!
Боразоновите цилиндри изгаснаха едновременно със замлъкналата вибрация на корпуса. На десния преден екран се появи огромна звезда, която светеше със слаба червенокафява светлина. За миг всички се вцепениха, без да свалят очи от грамадния диск, изплувал из мрака точно пред носа на кораба.
— О, глупак! — тъжно възкликна Пел Лин. — Бях убеден, че се намираме край тъмен облак! А това е…
— Желязна звезда! — с ужас извика Ингрид Дитра.
Като се придържаше за облегалото на креслото, Ерг Ноор стана от пода. Неговото обикновено бледо лице придоби синкав оттенък, ала очите пламнаха с постоянния си остър огън.
— Да, това е желязна звезда — бавно каза той, — ужас за астронавтите!
Никой не подозираше нейното съществуване в този район и погледите на всички дежурни се обърнаха към него със страх и надежда.
— Аз мислех само за облак — тихо и виновно промълви Пел Лин.
— Тъмен облак с такава сила на гравитацията трябва да се състои от твърди, сравнително едри частици и «Тантра» вече да е загинала. Невъзможно е да се избегне сблъскването в такъв рой — твърдо и тихо каза началникът.
— А резките промени в напрежението на полето, някакви завихряния? Нима това не е пряко указание за облака?
— Или за това, че край звездата има планета; може би не една…
Астронавигаторът така захапа устната си, че се появи кръв. Началникът ободрително кимна с глава и сам натисна бутоните за пробуждане.
— По-бързо бюлетина с наблюденията! Да изчислим изогравите!
Звездолетът пак се поклати. В екрана с колосална бързина се мярна нещо невероятно огромно, прелетя назад и изчезна.
— Ето и отговора… Изпреварихме планетата. По-скоро, по-скоро на работа! — Началникът погледна броячите на горивото и се вкопчи по-силно в облегалото на креслото. Искаше да каже нещо, но замълча.
ГЛАВА ВТОРА
ЕПСИЛОН ОТ ТУКАН
Тих стъклен звън възникна на масата, придружен от оранжеви и небесносини светлинки. По прозрачната преградка заискриха разноцветни петна. Завеждащият външните станции на Великия пръстен Дар Ветер продължаваше да следи светлината на Спиралната линия. Нейната гигантска дъга се изгърбваше нависоко, като очертаваше по края на морето матовожълта ивица — отражение. Без да откъсва поглед от нея, Дар Ветер протегна ръка и премести лоста на Р — размишлението не е завършило. Днес в живота на този човек ставаше голяма промяна. Сутринта от обитаемия пояс на Южното полукълбо пристигна неговият приемник Мвен Мас, избран от Съвета за астронавтика. Последното предаване по Пръстена те ще проведат заедно, после… Ето именно това «после» оставаше още нерешено. Шест години той издържаше на своята изискваща неимоверно напрежение работа, за която се подбираха хора с изключителни способности, отличаващи се с великолепна памет и широта, енциклопедичност на познанията. Когато със зловещо упорство започнаха да се повтарят пристъпите на равнодушие към работата и живота — едно от най-тежките заболявания на човека, — Евда Нал, знаменит психиатър, го прегледа внимателно. Изпитаният стар метод — музика от тъжни акорди в изпълнената с успокоителни вълни стая на лазурните сънища — не му помогна. Остана само да смени вида дейност и да се лекува с физически труд там, където още беше нужна всекидневна и всекичасна мускулна работа. Неговата мила приятелка, историчката Веда Конг, вчера му предложи да работи при нея като разкопвач. На археологическите разкопки машините не можеха да вършат цялата работа — крайният етап се изпълняваше от човешките ръце. Недостиг от доброволци нямаше, но Веда му обеща дълго пътуване в областта на древните степи, в близост с природата.