Дар Ветер замлъкна. Той мълча така дълго, че Мвен Мас неспокойно се размърда.
— Сега разбирам — отново заговори той — защо по-рано хората са пушели, пиели, ободрявали са се с наркотични вещества в часове на неувереност, тревоги, самота. Сега аз също съм самотен и неуверен — какво да ви кажа? Кой съм аз, че да ви забраня този опит, но нима мога да го разреша? Трябва да се обърнете към Съвета — тогава…
— Не, не така! — Мвен Мас стана и огромното му тяло се напрегна като пред смъртна опасност. — Отговорете ни: вие бихте ли направили експеримента? Като завеждащ външните станции. Не като Рен Боз… Неговата работа е друга!
— Не! — отговори твърдо Дар Ветер. — Аз бих почакал още.
— Какво?
— Построяването на опитна уредба на Луната!
— А енергия?
— Лунното гравитационно поле е по-малко и по-малък е мащабът на опита, може да се мине с няколко Ку-централи.
— Все едно — нали за това ще бъдат нужни стотина години и аз никога не ще го видя!
— Вие — да. За човечеството обаче не е чак толкова важно — сега или след едно поколение.
— Но за мен това е краят, край на цялата мечта! И за Рен Боз…
— За мен е невъзможност да проверя чрез опит, а и следователно невъзможност да поправя, да продължа работата.
— Един ум е дребно нещо! Обърнете се към Съвета!
— Съветът вече реши — с вашите мисли и думи. Няма какво да чакаме от него — тихо произнесе Мвен Мас.
— Вие сте прав. Съветът също ще откаже.
— Повече за нищо не ще ви питам. Чувствувам се виновен — ние с Рен Боз стоварихме върху вас бремето на решението.
— Това е мой дълг, като на старши по опит. Не е ваша вината, ако задачата се е оказала и голяма, и крайно опасна. От това ми е тъжно и тежко…
Рен Боз пръв предложи да се върнат във временното селище на експедицията. Тримата унили хора тръгнаха бавно по пясъка. Всеки по своему преживяваше горчивината от това, че небивалият опит няма да се проведе. Дар Ветер поглеждаше отстрани своите спътници и си мислеше, че на него е най-трудно. По темперамент той беше безразсъдно смел. С тази своя черта трябваше да се бори през целия си живот. Душата му се възмущаваше — протестираше срещу мъдрото, но не и смело решение.
ГЛАВА ШЕСТА
ЛЕГЕНДАТА НА СИНИТЕ СЛЪНЦА
От болничната каюта излязоха лекарката Лума Ласви и биологът Еон Тал. Ерг Ноор се устреми напред.
— Низа!
— Жива е, но…
— Умира?
— Засега не. Намира се в тежка парализа. Обхванати са всички стволове на гръбначния мозък, парасимпатичната нервна система,[*40] асоциативните и сетивните центрове. Дишането е извънредно забавено, обаче равномерно. Сърцето работи — един удар в сто секунди. Това не е смърт, но кома[*41], която може да трае неопределено време.
— Съзнанието и мъченията изключени ли са?
— Изключени.
— Абсолютно? — Погледът на началника беше настойчив и остър, но лекарката не се смути.
— Абсолютно!
Ерг Ноор въпросително погледна биолога. Той потвърди с кимване на глава.
— Какво мислите да правите?
— Да поддържаме равномерна температура, абсолютен покой, слаба светлина. Ако комата не прогресира, не е ли все едно — сън… чак до Земята… Тогава — в Института за нервни токове! Поражението е нанесено от някакъв вид ток. Скафандърът се оказа пробит на три места. Добре, че тя почти не е дишала!
— Забелязах отверстия и ги залепих със своя пластир — каза биологът.
Ерг Ноор с безмълвна благодарност му стисна ръката над лакътя.
— Само че… — започна Лума — ще бъде по-добре час по-скоро да се отдалечим от повишената тежест… И в същото време опасно е не толкова ускорението при отлитането, колкото връщането към нормалната сила на тежестта.
— Разбирам: вие се страхувате, че пулсът още повече ще се забави. Но нали това не е махало, което ускорява своето люлеене при повишено привличане?
— Ритъмът на импулсите в организма се подчинява, общо взето, на същите закони. Ако ударите на сърцето се забавят например два пъти — двеста секунди, тогава снабдяването на мозъка с кръв ще стане недостатъчно и…
Ерг Ноор се замисли така, че забрави околните, но скоро се опомни и силно въздъхна.
Сътрудниците му търпеливо чакаха.
— Ако организмът се подложи на повишено налягане и обогатена с кислород атмосфера, това няма ли да бъде изход от положението? — предпазливо запита началникът и по доволните усмивки на Лума Ласви и Еон Тал разбра, че мисълта е правилна.
— Да се насити кръвта с газ при по-голямо парциално налягане[*42] е чудесно… Разбира се, ние ще вземем мерки против тромбоза[*43] и тогава нека има един удар даже в двеста секунди! После ще се оправи…
Под черните мустаци на Еон се показаха едрите му бели зъби и неговото сурово лице стана младо и безгрижно весело.
— Низа ще остане в безсъзнание, ала жива — облекчено каза Лума. — Ще отидем да подготвяме камерата. Аз искам да използуваме голямата силиколова витрина, взета за Зирда. Там ще се побере едно плаващо кресло, което ще превърнем в креват за през време на отлитането. След като премахнем ускорението, ще я настаним окончателно.
— Щом се приготвите, съобщете в поста! Няма да се бавим повече ни минута. Стигат ни мракът и тежестта на черния свят!…
Хората забързаха към различните помещения на кораба, като всеки се бореше, както можеше, с гнета на черната планета.
Подобно на победна мелодия загърмяха сигналите за отлитане.
С още никога неизпитано чувство на облекчение хората потънаха в меките обятия на креслата. Но излитането от тежката планета е трудна и опасна работа. Ускорението за откъсване на кораба се намираше на границата на човешката издръжливост и една грешка на пилота можеше да доведе до обща гиел.