Тя смяташе, че е много здравословно човек да се поразтъпче следобед, а съвсем близо до дома и се простираше паркът, тъй че все едно се разхождаше сред природата. Вечер пък четеше или шиеше, или пък пишеше на Сузан.
Всъщност, ако мисис Елис се позамислеше, ала тя не бе човек, който се отдава на дълбоки размисли, тъй като те нарушаваха душевното и спокойствие, несъмнено би си дала сметка, че целият и живот се върти около Сузан. Сузан беше на девет години — единствено дете.
Поради това, че Уилфред бе с разклатено здраве и, честно казано, доста раздразнителен, изпратиха Сузан още съвсем малка в пансион. Мисис Елис прекара много безсънни нощи, преди да вземе това решение, но накрая разбра, че то ще е за доброто на Сузан. Момиченцето беше здраво и жизнерадостно. Не можеше непрестанно да я кара да не вдига шум и да мирува в едната стая, за да не дразни Уилфред, който нервничи в другата. Трябваше да я праща долу в кухнята при Грейс, а това според мисис Елис не беше редно.
Не и бе по сърце да се разделя със Сузан, но най-сетне избраха и училището — намираше се на петдесетина километра. Дотам се отиваше с автобус, около час и половина път, децата изглеждаха щастливи, личеше, че за тях се грижат добре, а директорката бе отзивчива жена с прошарени коси и според рекламната листовка пансионът осигуряваше на възпитаниците истинско „второ домашно огнище“.
Когато заведе Сузан за първия учебен ден и я остави там, мисис Елис се разкъсваше от терзания, но честите телефонни разговори с директорката през първата седмица я убедиха, че Сузан е приела новата обстановка спокойно.
След като съпругът и почина, мисис Елис реши, че дъщеря и ще поиска да се върне у дома и да се запише в обикновено училище, но последва разочарование, тъй като за нейна изненада Сузан прие предложението с тревога и дори със сълзи.
— Защо, аз си обичам училището — каза и детето. — Толкова е забавно, имам си много приятели.
— И на новото място ще си намериш приятели — -увещаваше я майка и, — при това, представяш ли си, всяка вечер ще бъдем заедно.
— Да — отвърна Сузан колебливо, — но какво ще правим?
Мисис Елис се почувствува засегната, ала не се издаде.
— Може би си права — рече тя. — Важното е да си доволна и щастлива. Пък нали и без туй през ваканциите ще бъдем заедно.
Ваканциите заемаха почетно място и в деловия бележник на мисис Елис — оградени с цветен молив, датите се открояваха като весели мъниста и обезличаваха останалите дни и седмици, които сякаш тънеха в мрак.
Колко мудно се точеше февруари въпреки своите двадесет и осем дни; колко тъжен и безкраен беше март, независимо от, ежедневните разходи до кафенето, посещенията в библиотеката за нови книги и ходенето с приятелки в кварталното кино или дори до центъра на града, за да гледа някое сутрешно представление.
Но ето, че идваше април и с пъстроцветието си омайваше календара. Великден, нарциси и Сузан, с поруменели от свежия пролетен вятър бузи, отново бе в обятията и; чай с мед и кифличкн с масло, приготвени от Грейс („Ах, колко си пораснала!“), следобедни разходки в парка и онази фигурка, която все тичаше напред и изпълваше сърцето и с топлина и радост. Май беше спокоен, а юни приятен, защото прозорците бяха широко отворени и в градината цъфтяха грамофончетата — всъщност през юни човек можеше да се поотпусне. Пък и тогава по случай края на годината учениците представяха пиеса. Сузан нямаше реплики, но очите и блестяха и играеше направо чудесно — тя несъмнено бе най-хубавата от всички.
Юли се влачеше до двадесет и четвърто число и после настъпваше славно време, чак до края на септември. Сузан на море… Сузан на село… Сузан в Дартмур… Или просто у дома, ближе сладолед, облегната на прозореца.
„Тя плува доста добре за възрастта си — току подмяташе мисис Елис на някоя жена, седнала до тях на плажа. — Все иска да се къпе, дори и когато водата е студена.“
„Да си кажа правото — обръщаше се друг път към Грейс, — мен си ме беше страх да мина през оная поляна с воловете, но Сузан пет пари не дава. Тя се разбира с всички животни.“
Голи, изподраскани крачка, обути в сандали, окъсели летни роклички, избеляла шапка за слънце, захвърлена на пода. Изтръпваше при мисълта, че иде октомври… Но пък в края на краищата в една къща си има толкова много работа. Трябваше да изтърпи някак и ноември, с дъжда и мъглите, които се стелеха ниско и потопяваха в млечен облак пустеещия парк отвъд къщите. Тя пускаше завесите, разбутваше с машата огъня в камината и вземаше някое списание — „Седмичник за домакинята“, „Мода за най-младите“. Розова рокличка, не, по-добре тази зелената, горе цялата в къдрички и с широк колан на кръста — точно като за Сузан, да е наконтена за коледните празници. Декември… Коледа…