Грейс надникна през вратата.
— Обядът е на масата.
„Нима не може да отвори вратата и да влезе като хората в стаята? — рече си мисис Елис. — Сто пъти съм и го казвала. Току си мушне главата, толкова е неприятно. Ами ако съм поканила някого на обяд?…“
Докато се хранеше (Грейс бе сварила пъдпъдък, а за десерт имаше ябълков сладкиш), тя си мислеше как в пансиона може би пропускат да дават на Сузан допълнително мляко и сироп за подсилване — домакинката имаше навика да забравя.
Изведнъж без каквато и да било причина, мисис Елис остави лъжицата си в чинията — налегна я ужасна, направо непоносима меланхолия. Усети тежест в гърдите. Гърлото и се сви. Не можеше да сложи и хапка в устата си.
„Нещо става със Сузан — помисли си тя. — Това трябва да е знак, че има нужда от мен.“
Мисис Елис позвъни за кафето и влезе в дневната. Отиде до прозореца, застана там и се загледа в най-близката къща. От един отворен прозорец се подаваше грозно червено перде и се виждаше закачена на пирон четка за клозет.
„Прави са хората, кварталът бездруго запада — рече си мисис Елис. — Скоро в къщите наоколо не ще остане ни един порядъчен човек. Ще ги дадат на квартиранти.“
Тя изпи кафето си, ала тревогата и опасението не я напуснаха. Най-накрая отиде до телефона и позвъни в училището.
Обади се секретарката, изненадана и очевидно малко раздразнена. Сузан се чувствала прекрасно. Току-що се наобядвала добре. Не, нямало никакви признаци за настинка. Всички деца били здрави. Ще иска ли мисис Елис да говори със Сузан? Тя играела навън, но ако трябва, биха могли да я извикат.
— Не — каза мисис Елис, — просто изведнъж, без причина ми хрумна, че Сузан може би не е добре. Моля да ме извините за безпокойството.
Тя остави слушалката и отиде в спалнята да се преоблече. Явно трябваше да се поразходи. Загледа се в снимката на Сузан върху тоалетката и се изпълни със задоволство. Фотографът бе уловил най-типичното в израза на очите — чудесна снимка. А колко хубаво падаше светлината върху косата и.
Мисис Елис се поколеба. Дали всъщност наистина имаше нужда от разходка? Дали пък онова смътно усещане за нещо лошо не бе знак, че е преуморена и ще е по-добре да си почине? Пухената завивка върху леглото и бе доста примамлива. Колко му е да напълни термофора, закачен до умивалника? Ще разкопчае корсета си, ще свали обувките и ще полегне за един час на топличко. Не. Реши да прояви твърдост. Отиде до гардероба, извади палтото от камилска вълна, върза си шал на главата, надяна чифт кожени ръкавици и слезе долу.
Отби се в дневната, разпали огъня и сложи предпазната решетка. Грейс все забравяше да го наглежда. Отвори горния прозорец, тъй че, когато се върне, вътре да не е задушно. Сгъна вестниците да са и подредени за после и сложи в книгата от библиотеката лентичката, с която отбелязваше докъде е стигнала.
— Излизам за малко. Няма да се бавя — извика тя на Грейс, която беше долу, в сутерена.
— Добре, госпожо — долетя отговорът.
Мисис Елис подуши цигарения дим и се начумери. Грейс можеше да прави, каквото си иска долу, но като че ли не беше много редно една прислужничка да пуши. Тя затвори входната врата зад себе си, слезе по стъпалата и се озова на пътя. Зави наляво и тръгна към парка. Денят бе неприятен, сив. Времето бе меко за сезона, но мрачно, потискащо. По-късно сигурно щеше да падне и мъглата, която обикновено идеше откъм Лондон. Пълзеше като огромна стена, и пропиваше с влага въздуха.
Мисис Елис пое по „късия маршрут“ — тъй беше нарекла разходката на изток покрай езерцата.
Следобедът бе неприятен и разходката не и достави удоволствие. Непрекъснато си повтаряше, че иска да се прибере у дома и да си легне с термофора или да пусне завесите, да седне край камината и да не вижда тежкото, свъсено небе. С бърза крачка, мина покрай няколко жени, които бутаха колички, две-три от тях се бяха скупчили и бъбреха, а питомците им тичаха напред. Край езерцата лаеха кучета. Самотни мъже, облекли мушами, се взираха нанякъде с невиждащ поглед. Старица, седнала на една пейка, хвърляше трохи на цвърчащите врабчета. Небето ставаше, все по-тъмно, постепенно добиваше мастилен цвят. Мисис Елис ускори крачка. Лунапаркът изглеждаше мрачен, въртележките бяха покрити с платнища и две мършави котки се дебнеха около оградата. Един млекар си подсвиркваше — носеше метална кошница с дрънчащи бутилки. Той я натовари в каручката си и подкара понито в тръс.
„Трябва да купя велосипед на Сузан за рождения и ден — помисли си ни в клин, ни в ръкав мисис Елис. — Девет години е подходяща възраст за едно дете да се качи на колело.“