— Този нещастен човек е… — нерешително заговори съдията.
— Това е Джим — каза Мигълс.
— Вашият баща?
— Не.
— Брат?
— Не.
— Съпруг?
Мигълс метна бърз, полупредизвикателен поглед към двете пътнички, които, както бях забелязал, не взимаха участие в общото мъжко възхищение от Мигълс, и отговори сдържано:
— Не, това е Джим.
Настъпи неловко мълчание. Двете пътнички се приближиха повече една до друга, съпругът на дамата от Уошо загледа разсеяно огъня, а високият мъж се вглъби в себе си, за да потърси изход от това трудно положение. Но смехът на Мигълс, който беше много заразителен, наруши тишината.
— Хайде — подхвърли тя живо, — трябва да сте гладни.
Кой ще ми помогне да приготвя нещо за похапване?
Намериха се достатъчно доброволци. След две-три минути Юба Бил беше се заел като някой Калибан да мъкне дърва за тази Миранда1, пощенският куриер мелеше кафе на верандата, на мен бе отредена трудната задача да нарежа на тънки филийки бекон, а съдията даваше на всекиго от мас своите добродушни и многословни съвети. А когато Мигълс, подпомогната от съдията и нашия „палубен пасажер“ ирландеца, нареди на масата всичките чинии и чаши, с които разполагаше, ние съвсем се бяхме развеселили, въпреки дъжда, който трополеше в прозорците, вятъра, който фучеше в комина, двете дами, които си шепнеха в ъгъла, и свраката, която току изгракваше язвителни бележки за разговора им от поличката си горе. В ярко разгорелия се огън можахме да разберем, че стените бяха облепени с илюстровани списания с женски вкус и умение. За мебели се използуваха или нагодени сандъци от свещи и други, облечени с шарена басма, или кожи на животни. Креслото на безпомощния Джим бе изобретателно използувана бъчва от брашно. В разните подробности на ниската дълга стая се забелязваше спретнатост и дори вкус към артистичното.
Вечерята беше кулинарен празник. И нещо повече — тя беше светско събитие, главно, струва ми се, благодарение на редкия такт, с който Мигълс насочваше разговора, задаваше всички въпроси сама и през цялото време с такава искреност, която не ни позволяваше и да помислим, че самата тя иска да скрие нещо, и ние говорехме за себе си, за плановете си, за пътуването, за времето, един за друг — за всичко, освен за нашите домакин и домакиня. Трябва да се признае, че приказките на Мигълс съвсем не бяха елегантни, нито граматически правилни и от време на време в тях се промъкваха думички, употребата на които, общо взето, се смята за право на нашия пол. Но когато се изтърваваше, зъбите и очите й така блясваха и тя избухваше в такъв смях — смях, присъщ на Мигълс, — толкова откровен и непресторен, че сякаш пречистваше моралната атмосфера.
По едно време, както вечеряхме, чухме шум, като че някакво тежко тяло се търкаше о външните стени на къщата. Скоро след това се чу дращене и сумтене на вратата.
— Това е Хоакин — каза Мигълс в отговор на въпросителните ни погледи, — искате ли да го видите?
Преди да успеем да й отвърнем, тя отвори вратата и пред нас се появи младо мече гризли, което веднага се вдигна на задните си крака, с увиснали надолу предни лапи, в обичайната просешка поза, загледа Мигълс с обожаващ поглед и така удивително заприлича на Юба Бил.
— Това е моят пазач — обясни Мигълс. — О, той не хапе — добави тя, когато двете пътнички побързаха да се свият в ъглла — Нали, Мечо? — (Последният въпрос бе зададен направо на умния Хоакин) — Знаете ли, момчета — продължи Мигълс, след като нахрани своят пазач и затвори вратата подире й, — имали сте голям късмет, че Хоакин не се е навъртал тука, когато сте дошли тая вечер.
— Че къде е бил? — запита съдията.
— С мен — рече Мигълс. — Бога ми, той припка с мен по тъмното също като че ли е човек.
Ние се смълчахме за малко, заслушани във вятъра. Може би всички виждахме пред себе си една и съща картина — как Мигъл върви през мократа от дъжд гора със своя див пазител. Съдията — спомням си — каза нещо за Уна и нейния лъв2, но Мигълс го прие, както и другите комплименти, спокойно и сериозно. Дали съвсем не забелязваше възхищението, което будеше (надали можеше да не й направи впечатление обожанието на Юба Бил), не зная, но самата й прямота говореше за чувството на пълно равенство с мъжете, което се възприемаше като жестоко унижение от по-младите ни другари.
2
Уна и нейният лъв — персонажи от алегоричната поема на англ. поет Едмъд Спенсър (1552–1599) „Кралицата на феите“, олицетворяващи Истината и Разсъдъка.