Случката с мечето с нищо не издигна Мигълс в очите на нашите спътнички. В същност, щом вечерята свърши, от двете ни дами повя такъв студ, че никакви борови цепеници, донесени от Юба Бил и хвърлени като жертвоприношение в огнището, не можаха напълно да го разсеят. Мигълс го усети и заявявайки изведнъж, че е време „за лягане“, предложи на дамите да им покаже леглата в съседната стая.
— Вие, момчета, ще трябва да се настаните тука, край огъня, кой както може — добави тя, — защото друга стая освен тая няма.
Нашият пол — разбира се, драги мой господине, аз имам предвид по-силната част от човешкия род — обикновено не подлежи на обвинения в любопитство или пристрастие към клюките. Въпреки това принуден съм да кажа, че, щом вратата се затвори зад Мигълс, ние се скупчихме заедно, зашепнахме с усмивки и хихикане и заразменяхме подозрения, предположения и хиляди догадки за хубавата ни домакиня и странния й съжител. Боя се, че дори поразбутахме този слабоумен паралитик, който седеше сред нас като безмълвен Мемнон3 загледан с безметежното безразличие на миналото в спрадалческите си очи в мирските ни сплетни. В разгара на възбуден спор вратата отново се отвори и Мигълс се върна при нас.
Но явно не същата Мигълс, която ни бе смаяла с появяването си преди няколко часа. Очите й бяха сведени и когато се поколеба за миг на прага, понесла през ръка одеяло, можеше да се помисли, че е оставила зад гърба си непринуденото безстрашие, с което ни беше очаровала преди малко. Като влезе вътре, тя придърпа ниско столче до креслото на паралитика, седна, наметна се с одеялото и каза:
— Ако нямате нищо против, момчета, понеже сме доста натясно, ще остана тая нощ тука.
Тя взе сбръчканата ръка на болния в своята и обърна очи към догарящия огън. Едно несъзнателно досещане, че това бе само предисловие за по-доверителен разказ, и може би известно засрамване от скорошното ни любопитство ни караха да мълчим. Дъждът все още трополеше по покрива, заблудени пориви на вятъра ярко раздухваха тлеещите главни, докато при едно утихване на стихиите Мигълс изведнъж вдигна глава, отметна косата си през рамо, обърна лице към нас и запита:
— Не ме ли познава някой от вас? Никой не се обади.
— Я си помислете. В петдесет и трета година живеех в Мерисвил. Всички ме знаеха там и всички имаше защо да ме знаят. Аз държах пивницата „Полка“, докато не заживях с Джим. Оттогава има шест години. Може малко да съм се променила.
Това, че никой не я познаваше, като че ли я посмути. Тя пак се обърна към огъня и минаха няколко секунди, докато заговори отново, този път по-бързо.
— Е, мислех си, разбирате ли, че някой от вас трябва да ме знае. Както и да е, то не е толкова важно. Ето какво исках да ви разправя. Вие и да не сте ме познавали, Джим ме знаеше — тя стисна ръката му с двете си ръце — и харчеше сума пари за мен. Май пропиляваше всичко, каквото имаше. И един ден — тази година ще станат шест години — Джим влезе в задната ми стаичка, седна на канапето, ей така, както го виждате сега на тоя стол, и вече не можа да се помръдне без чужда помощ. Преряза го изведнъж, та и сам той май не разбра какво му стана. Лекарите дойдоха и казаха, че то му е дошло заради живота, който е водил, защото Джим беше много разпуснат, невъздържан, и че нямало вече да се оправи и нямало да изтрае много дълго. Посъветваха ме да го изпратя във Фриско, в болницата, защото такъв никому не трябвал и щял да остане бебе целия си живот. Може да е било нещо в погледа на Джим, може пък защото никога не бях имала бебе, но аз казах:
„Не!“. Тогава бях богата, защото се харесвах на всички — господа като вас, сър, ми идваха на гости… та аз продадох заведението и купих ей тоя имот, понеже беше настрана от големия път, разбирате ли, и доведох бебето си тук.
С вроден женски такт и изтънченост, докато говореше, тя бавно променяше положението си така, че безмълвната фигура на съсипания мъж да остане между нея и слушателите й и да се скрие в сянката зад него, сякаш за да го изтъкне като мълчаливо извинение за постъпката си — безпомощен, смазан, поразен от божия гняв, той въпреки всичко я прегръщаше с невидима ръка.
Скрита в мрака, но все още без да пусне ръката му, тя продължи:
— Много време мина, докато се приспособя тука, защото бях свикнала на много хора и оживление. Не можех да взема някоя жена да ми помага, а на мъж не смеех да се доверя, но с тия индианци наоколо и като ми се изпращаше всичко от Северния разклон, двамата с Джим успяхме да се справим. Докторът идваше сегиз-тогиз от Сакраменто. Искаше да види „бебето на Мигълс“, както наричаше Джим, а като си тръгваше, казваше: „Добър човек си ти, Мигълс, бог да те благослови!“. И след това не ми беше толкова самотно. Но последния път, когато беше тук, като отвори вратата да си върви, каза: „Знаеш ли, Мигълс, твойто бебе ще порасне и ще стане мъж, за чест и слава на майка си, но не тук, Мигълс, не тук!“. И ми се стори, че си отиде натъжен … и… и… — Тук гласът и главата на Мигълс някак съвсем се загубиха в сянката.