Ръцете й напипаха нещо и тя спря. Беше врата.
Полекичка я открехна. През тесния процеп бликна светлина и заслепи свикналите й с тъмнината очи. Затвори ги. После пак ги отвори. За миг се поколеба дали вътре нямаше някой. Открехна още малко вратата и надзърна с едно око. Даже само това, което можа да види през тясната пролука, беше достатъчно, за да й секне дъхът. Вътре танцуваха червени и морави снопове от нахлуващата през цветните стъкла на прозорците ярка слънчева светлина.
Стори й се, че чува някакво мърморене. Отдели окото си от процепа и този път залепи ухо. Като че ли някой говореше – отпред, доста далече от нея. Напрегна слух. Долови басов, плътен мъжки глас. Глас, който си мълвеше нещо, който отекваше в стените и литваше нагоре към огромното празно пространство.
Пое си дълбоко дъх на няколко пъти, за кураж. Най-накрая разтвори вратата още по-широко и прекрачи в пространството на шеметните светлини и багри. Още щом стъпиха и потънаха в пухкавия дебел килим, премръзналите й от студените камъни крака се отпуснаха. Хвана качулката с две ръце, за да не се пързулне и да не открие лицето й, и отправи поглед нагоре.
„Не мога да повярвам! Не мога да повярвам!“
Затаи дъх. Почувства се толкова мъничка под високото, необозримо кубе. Като притисната. „Що за чудо е това?“ – пое си отново дъх. Под това величествено кубе нищо не би могло да изглежда голямо.
Коленичи в основата на една от гигантските колони, понесли на гърба си тежестта на кубето, и прошепна: „Дори и мощта на султан Сюлейман, пред която трепери цял свят!“
Не можеше да откъсне очи от надвисналото отгоре й великолепие. Съзерцаваше големите черни букви, красиво изписани по колоните и портиците в невероятна хармония и естетика, без дори да й хрумне да ги чете. Захласваше се по необозримия величествен купол.
Не можеше да повярва, че е възможно човешкият разум и труд да са сътворили това изумително нещо, за да призовава в него небивалата мощ на Създателя, да Му се моли, да Му иска прошка, да Му служи.
Погледът й се замъгли. Рече си: „Аллах... Какво ми става, не сега! Разреши ми. Не искам да се любувам на тази красота през дъжд от сълзи. Не бих могла втори път да избягам тайничко и да дойда. Искам да разгледам всичко и да го запечатам в съзнанието си. Остави ме да се насладя на тези красоти до най-малката подробност, да мога винаги да ги извиквам в представите си така живо!“
Затвори очи. Изчака да се разсеят сълзоносните облаци под клепачите й. Сега можеше да чува по-ясно молитвата, която четеше басовият мъжки глас. Той сякаш проникваше до мозъка на костите й. „Кажи и ти една молитва! – упрекна сама себе си. – В Божия дом си! Моли се!“
Но не можеше да се отърси от великолепието пред взора й.
– Изумително!
Стресна се: „Дали има някой зад мен? Или въображението ми си прави някаква шега?“
– Омайващо е, нали?
Този път дочу гласа съвсем отблизо. Някой стоеше зад нея. Някакъв мъж. Гласът му беше басов, звучен, респектиращ, но гальовен. За да не си покаже лицето, не се обърна да го погледне. Придърпа още повече качулката, скривайки изцяло лицето си. Кимна с глава в знак на съгласие. Отвътре й идваше да викне: „Да! Чудо – великолепно, невероятно чудо!“
– От хиляда години е там!
Кой ли беше? Хареса гласа му. „Грубоват, но затрогващ“ – реши за себе си тя. Пак кимна с глава.
– Знаете ли какво означава „Айя София“?
„Ама че въпрос! Разбира се, че знам!“ – си промърмори. Това бяха първите две думи, които научи на гръцки език. „Светото познание“. Не обели и дума. Вдигна рамене:
– Не знам!
– Когато се каже София, човек си мисли, че е име на жена, но не е така – продължи човекът. – Същинският смисъл е тайнството на Създателя. Божествената мъдрост!
За миг настъпи мълчание.
– Дойде да се помолиш ли? Само че до намаза има още много време.
Тя пак не издаде звук. Мъжът се размърда на мястото, където беше седнал.
– Няма ли си? Или си толкова арогантна, че не смяташ за необходимо да удостоиш с внимание този, който ти говори?
Засегна се от упрека.
– Нищо подобно! – промълви.
Без да се обръща назад, тя се опита да му отговори с по-плътен глас:
– Нито едното, нито другото! Нито сме неми, нито пък арогантни!
– Вай, вай, вай! Какво щастие! Не била няма!
Топлотата в гласа му й подсказа, че човекът леко се подсмихва.
– Ако ще отправяш молитва, по-добре да си държа езика зад зъбите и да не ти преча.