Ядовно скочи майсторът… но миг —
и сенките изчезнаха. Един
Мойсей стоеше там пред него горд,
брада си счепкал с жилестите пръсти,
с навъсено чело, унесъл поглед
Бог знае де далеко… Во замая
пред него тъй застанал, неусетно
се майсторът отново в своя блян
унесе, блян през дълъг ред години
като мора на душата му притискал
и в ясен образ дирил въплощенъе.
И на просветна мисъл огнен шепот
пак затрептя на неговите устни:
— Лъжовни са, о, гений тъмен, твойте
примамливи слова! Ах, незавиден
живот живее онзи, който знай,
че на света се в временното само
живот живей. Възмогнати над него
живеят други — временната бренност
отхвърлят те и в туй, що е под нея —
в идеята — проникват. На света
един я в слово пламенно изказва,
друг в бой за нея лее си кръвта,
с длето на мрамор трети я изрязва
и я от днес изпраща в вечността!
И той, изправен, хвърли поглед горд
наоколо си; своя тежък млат
изви, замахна — и в несвяст удари
в коляното Мойсея, като викна:
— Идеята на времето пренес
ти в вечността… Мойсее, говори!