Ерик Лустбадер
Мико
Част І
На Виктория с обич… въпреки капризите на времето
На баща ми, с обич към Живата енциклопедия
Префектура Нара, Япония
Пролет, в наши дни
Масашиги Кусуноки, сенсей на школата за бойни изкуства, правеше чай. Коленичил върху тръстиковото татами с простряно около себе си сиво кимоно, той приличаше на окото на тъмен, застрашителен ураган.
В момента, в който сипа кипящата вода в дебелата пръстена чаша и започна да разбърква бледозелената смес с тънка сламка, в рамката на отворената врата се появи силуетът на Цуцуму. Отвъд прегънатото му тяло блестеше безупречно излъсканият под на салона.
Кусуноки беше с гръб към вратата, погледът му беше насочен към широкия прозорец зад полупрозрачната подвижна преграда. Вишневите дръвчета навън бяха отрупани с цвят, ниско надвисналите облаци сякаш се катереха по гъсто залесените склонове на Мошино, тъмнозелени и свежи, покрити с вековен мъх. Както винаги, в тази част на префектурата Нара, всичко наоколо беше натежало от кедров аромат. Той се губеше само за няколко седмици през зимата, когато хълмове и долини заспиваха под дебел пласт сняг.
Кусуноки не можеше да се насити на тази гледка, неразделна част от историята на Япония. Именно тук, сред непристъпните планини, беше намерил убежище Минамото Йошицуне, решен да се бори до смърт срещу коварството на своя брат шогун; тук обреченият на величие император Го Дайго е събрал войската си за да направи отчаян опит да си възвърне трона след години тежко изгнание: пак тук се е родила сектата планински отшелници „Шугендо“, които са изповядвали странна смесица от будизъм и шинтоизъм. В подножието на връх Омине и днес можеха да се срещнат „ямабуши“ — странстващите самоубийци, наследници на древните отшелници.
Очите му бяха отправени в бавно оцветяващата се гореща течност и в нея той виждаше всичко, което искаше да види.
Изправен зад него, Цуцуму понечи да съобщи за присъствието си, но така и не отвори уста, сякаш хипнотизиран от фигурата на коленичилия сенсей. Загледан в свитата върху татамито дребничка фигура, той усети как мускулите му започват да се стягат, а духът му се подготвя за решителната стъпка. Очите му не се отделяха, от неподвижната фигура. Прилича на статуя, въпреки че ръцете му би трябвало да се движат, за да разбъркат чая, помисли си той.
Време е. Тялото му се изпъна като платно под напора на морски бриз, две бързи и безшумни крачки — и той се озова на удобна за атака дистанция. Мускулите му започнаха да потрепват от прилива на дълго сдържаната енергия.
В същия миг Кусуноки се обърна и му подаде чашата с горещ чай.
— Винаги ми е било приятно да общувам с надарените си ученици — каза той. Очите му се заковаха в лицето на Цуцуму и ученикът изпита чувството, че се е блъснал в невидима, но непробиваема стена. Огънят на дълго сдържаната енергия, току-що разгорял се на воля в гърдите му, потрепна за миг и бавно започна да стихва.
Цуцуму неволно потръпна, очите му запремигаха като очите на бухал под ярката светлина на слънцето. Без онова, което притежаваше винаги, изведнъж се почувства беззащитен и слаб.
— Заповядай — любезно му се усмихна сенсеят, а Цуцуму стреснато установи, че сякаш от небитието върху рогозката се беше появила още една чаша чай. — Ще изпием чая заедно… ще демонстрираме уважението и добронамереността си…
Ученикът колебливо се усмихна, после коленичи върху татамито срещу своя учител. Между рогозките им имаше тясна цепнатина, която беше нещо далеч повече от архитектурно или естетическо разделение. Тя представляваше пространството, дистанцията между гост и домакин, която се спазваше при всички обстоятелства.
Цуцуму пое чашата с две ръце, както беше прието, и се приготви да отпие първата глътка. Дланите му пламнаха от топлината на чая, той се поклони на сенсея, долепи устни до ръба и отпи от силно горчивата течност. Беше толкова хубаво, че той затвори очи и за миг забрави къде се намира, кой е и какво трябва да направи. Сякаш вкусваше направо земята на Япония и всичко японско върху нея. История и легенди, чест и храброст, цялата тежест на своята карма — съдба. Но преди всичко на своето „гири“ — чувство за дълг.
После отвори очи и всичко си беше както преди. Отново изпита познатото чувство на отчужденост. Беше родом от северните части на страната и Нара му беше чужда. Нищо тук не му харесваше, но въпреки това беше останал на това място две цели безкрайно дълги години. „Гири“!