Нямаше къде другаде да отиде, освен в Киото. Нанги не беше забравил обещанието, дадено на Готаро — да се погрижи за по-малкия му брат Сеичи.
Древната столица на страната беше далеч по-пощадена от пламъците на войната, особено ако се сравнеше с Токио — обгорял и все още димящ призрачен град. Но и тук, в Токио, върлуваше жесток глад. Нанги беше успял да се сдобие със самунче черен хляб, бурканче конфитюр, парче масло и шест „дайкон“ — малки бели репички. Всичко това възнамеряваше да поднесе като дар на семейството — деликатното извинение на един неканен гост.
Завари в къщата само една старица — неразговорлива и с изправен гръб, с навита на стегнат кок сива коса и набръчкано лице, върху което светеха две по детски любопитни очи.
— Хай? — някак затворено и предпазливо го поздрави тя и Нанги си спомни думите на Готаро, отнасящи се до бабата. Това семейство беше преживяло толкова страдания и смърт, че му се стори невъзможно да възприеме ролята на нов черен вестоносец. Беше напълно вероятно старицата все още да не беше научила за смъртта на внука си, тъй като хаосът на войната бе погълнал всичко, включително и нормалните съобщителни връзки.
Направи дълбок поклон, подаде пакета с храна и каза, че е служил заедно е Готаро, който й изпраща поздрави.
Тя сбърчи нос, подсмръкна и отвърна:
— Докато живееше тук, Готаро-чан никога не е проявявал уважение към мен.
Но беше ясно, че й стана приятно. Поклони се, отмести се от вратата и го покани да влезе.
Нанги продължаваше да изпитва притеснение. Бабата забеляза това и се отдръпна — леко и с естествена грация, — сякаш цял живот бе помагала на младите хора да се освобождават от смущението си.
„Оба-чама“ (Нанги така и не научи името й и тя завинаги си остана „баба“ — така, както я наричаха всички в семейството) отиде да му приготви чай. Това беше знак на особена почит през онези тежки и гладни дни. Седяха в противоположните ъгли на стаята, а между тях се простираше широко татами. Така изискваше традицията, така седяха домакин и гост, сенсей и ученик… Седяха и отпиваха от слабия, очевидно няколко пъти преваряван чай.
Говореше предимно оба-чама, но Нанги беше нащрек, тъй като старицата му отправяше внезапни и съвсем конкретни въпроси и той трябваше да употребява цялото си въображение, за да им отговаря задоволително, особено когато те се отнасяха до местонахождението на Готаро.
— Войната разсипа семейството ни — въздъхна тя. — Както разсипа и цялата страна. Зет ми е в гроба, дъщеря ми никога няма да излезе от болницата. А Япония вече няма да бъде същата, каквото и да ни сторят американците… — Блестящите й очи бяха твърди и безмилостни, Нанги потръпна и неволно си пожела никога да не бъде сред враговете й. — Но не от американците се страхувам… — добави с въздишка тя и отпи малка глътчица чай.
Настъпи продължително мълчание и точно когато Нанги реши, че старицата е изгубила нишката на мисълта си, тя продължи да говори е равен и спокоен глас, бавно въвеждайки го в ритъма на трудния си живот:
— Руснаците се включиха във войната25! — Интонация, с която се произнасят смъртни присъди. — Изчакаха до последния момент, докато на всеки стана ясно какъв ще е нейният изход. И сега дрънкат оръжие, размахват саби и искат част от нас! — Белите й ръце с прозрачна като фин порцелан кожа стиснаха чашките за чай с неестествена сила.
— Виждаш ли тези чашки, ти, приятелю на моя внук?
Нанги послушно спря очи върху тях. Бяха красиви й невероятно крехки, млечнобели и почти прозрачни на светлината, която нахлуваше от прозореца.
— Прекрасни са — кимна той.
— Скоро ми ги подариха — подсмръкна отново тя. — Далечен роднина, само това е останало, от покъщнината му… Отби се да ме види, напуснал Токио завинаги… Станал „сокайжин“26. Поканих го да остане тук, но той беше ужасен от бомбардировките над Токио и не искаше да живее в града. Бедният, макар да не разбираме защо е станал бежанец, той все пак се усмихваше… „Оба-чама, рече, четири пъти бягам от пожарите в продължение на три месеца. Първият път от вече несъществуващия си дом, после от скривалище на скривалище… С всяко преместване намаляваше и безценната ми колекция от античен порцелан на династията Танг. Огънят тук, препъване в бързината там…“ После ми подаде тези чашки: „Вземи, оба-чама, виждам, че твоят живот е все още спокоен… Това е последното, което успях да запазя от колекцията си. Сега вече ще бъда свободен да започна нов живот, без да съм принуден да мъкна на гърба си остатъците от предишния. Войната ме научи да ценя и други неща на този свят.“