На практика обаче се беше заклел да служи единствено на Йойчиро Макита. Защото у него откри това, което беше и самият той — самураят-администратор, обладан от благородния и непоколебим дух на славните си предшественици, благородните и елитни воини на шогуна Токугава.
Нанги беше назначен за началник на търговския отдел в палатата. Новата служба не му попречи да продължи работата по своите досиета, дори напротив — чрез нея получи достъп до нова секретна информация. И в деня, в който Макита най-сетне излезе на свобода, той вече разполагаше с десетсантиметрова купчина папки, които бяха изпълнени с дребни и не толкова дребни прегрешения на висши държавни служители. Сред тях имаше кражби, измами, а дори и откровено вземане на подкупи от поне две дузини отговорни мъже.
Ден след излизането на Макита от затвора, още преди двамата с Нанги да бяха успели да обсъдят съдържанието на тайните досиета, Торацо Ода го извика при себе си. И това, което му каза, предизвика пълен смут в душата на Нанги.
Чаят беше поднесен върху излъскан до блясък поднос от европейско сребро. Чашите бяха от дебел порцелан, а запарената течност се наливаше от висока сребърна кана с извити крачета и едва забележими петна по повърхността. В очите на Нанги този сервиз изглеждаше глупаво и гротескно, както повечето неща с европейски произход, но той се хилеше като маймуна и засипваше с комплименти началника си. Когато похвали изтънчения му вкус, имаше чувството, че думите спират в гърлото му и всеки момент може да повърне. Чаят също не му хареса — една противна смесица от зле подбрани сортове, които взаимно убиваха вкуса си. Имаше чувство, че пие сапунена вода.
В отговор на комплиментите за хубавия чай Ода тържествено кимна и съобщи, че това е „Липтън“, внос от Америка.
— Значението на Америка не трябва да бъде подценявано, Нанги-сан — добави Ода, едър мъж с огромен като на борец тежка категория корем. Беше облечен в скъп раиран костюм с жилетка ръчна изработка на модната къща „Савил Роу“, острите му черни обувки блестяха без нито една прашинка. — Време е вече да свалим кимоното и гетата, да престанем да мислим единствено за градинките си и перфектното поднасяне на чая…
Спря за момент и внимателно го огледа, опитвайки се да се да долови реакцията.
— Тук сме поставени да вършим конкретна работа. След като онзи гайжин Джоузеф Додж успя да спре галопиращата инфлация на Япония с рязкото снижение на потребителското търсене, на нас не ни остава нищо друго, освен да мислим за бъдещето си. А нашето бъдеще, Нанги-сан, спасението на нова Япония е само в една област — международната търговия. Това е задача номер едно!
Спря да отпие глътка от противната течност, после попита:
— Вие говорите ли английски, Нанги-сан?
— Не, Ода-сан.
— Значи е време да го научите. Министър-председателят създаде няколко курса за обучение на висши кадри, неговата и моята препоръка е в тях да се включите и вие.
— Веднага ще го сторя, Ода-сан.
— Чудесно! — Ода изглеждаше наистина доволен. — На излизане ще получите необходимата информация от секретарката ми. — Отпи нова глътка чай и се загледа към уличното оживление зад прозореца. Преди малко бе свалил изпитателния си поглед от лицето на Нанги — проверката явно беше приключила.
— „Цушо даичи шута“33 — думите бяха произнесе, ни меко и някак разсеяно, сякаш Ода беше забравил за чуждото присъствие в кабинета. — Една завидна цел… завидна и необходима! Всъщност имам чувството, че в обстановката на бърз растеж ще имаме нужда от създаването на ново министерство… — Дебелото му тяло пъргаво се завъртя, тъмните му очи се забиха в лицето на Нанги: — Как оценявате една такава идея, Нанги-сан?
— Аз… Аз бих искал да чуя нещо повече за нея, Ода-сан — промълви Нанги, едва успял да се съвземе от шока.
Ода размаха месестата си ръка:
— О, това трябва да бъде едно министерство с основна задача да контролира и осъществява цялата външнотърговска дейност и внедряването на нови технологии. То трябва да има властта да разпределя правителствените помощи за определени отрасли, да ги поощрява с данъчни и други облекчения. — Очите на Ода възобновиха проницателните си обиколки по лицето на Нанги. — Приемливо ли е всичко това за вас, Нанги-сан?