— Съвсем като гайжин…
— Напротив, Нанги-сан. Съвсем като японец!
Нанги се размърда, за да прогони сковаността на тялото си и недоумяващо го погледна:
— Не разбирам…
— За разлика от повечето итеки в щаба на окупационните сили, които нямаха представа за смъртоносните последици от едно такова публично унижение, полковник Линеър си е давал съвсем ясна сметка какво ще направи Шимада. Да, Нанги-сан, така е… Искал е неговата смърт почти толкова силно, колкото и аз самият!
— Но какво представлява животът на един японец за итеки като него?
Макита ясно долови горчивината в гласа на своя приятел и се замисли за безбройните начини, по които човешкото съзнание търси закрила срещу психическите травми. За Нанги беше сравнително лесно да повярва, че човек като полковник Линеър ще иска смъртта на един японец само защото е варварин. Но дали му минава през ума, че той самият е прочел смъртната присъда на Шимада, разбира се, под прикритието на една съвсем благородна цел — да ускори икономическото развитие на Япония, поставяйки го под прекия контрол на МИТИ. Почакай, каза си Макита, май и аз започвам да си търся оправдание…
Въпреки всичко не изпитваше никакво съмнение в блестящите способности на своя подчинен. Нанги предвиди с абсолютна точност избухването на войната в Корея и съответното поведение на американците. Те действително поставиха японската икономика на военни релси и голяма част от новосъздадените в страната предприятия изпитваха остра нужда от капитали.
Окупационните власти бързо съзряха опасността и дадоха разрешение на Японската национална банка да повиши лихвения процент, с който отпускаше заеми на търговските банки, а те от своя страна започнаха спешно кредитиране на производството. Седмици наред Макита търсеше начин да спечели от създалата се ситуация, тъй като ясно виждаше, че липсата на достатъчно изгодни кредити ще доведе до поглъщането на много японски компании от чуждия капитал. Твърдо вярваше, че това не бива да се допуска и вече вземаше необходимите мерки. Внесе предложение правителството да разшири пълномощията на МИТИ и то единствено да издава разрешение за чуждестранни инвестиции.
— Как се справя вашият приятел Сато-сан? — попита той.
— Доста добре — отвърна Нанги и си взе едно „моши“ — оризовите сладкиши, които оба-чама беше приготвила специално за тях. От новата 1951 година бяха изминали едва три дни и всички още празнуваха. — Успя да се издигне до поста вицепрезидент на рудодобивния концерн и вече отговаря за всички каменовъглени мини.
— С тези сладкиши трябва да пиете много вода — навъсено го предупреди Макита. — Брат ми беше лекар и изпитваше истински ужас от първите две седмици на новата, година. Постоянно тичаше от пациент на пациент и се мъчеше да прочисти червата им, блокирани от тези несмилаеми „моши“!
— Дано не ви чуе оба-чама — усмихна се Нанги и отхапа ново парче от сладкиша. — Но за да се чувствам спокоен, ще си налея още една чаша чай.
Опразниха чашите си и Макита каза:
— Тя тъгува за него. Сато-сан прави добри пари и солидна кариера, но твърде рядко има време да се види с оба-чама. Друго би било, ако концернът му имаше офис тук, в Токио… Но едва ли могат да си позволят това, все още са твърде слаби. Само банката, която ги кредитира, е със седалище тук.
В главата на Нанги звънна предупредителна камбанка. На пръв поглед нямаше нищо общо между думите на Макита и проблемите, които го вълнуваха. Но той вярваше на шестото си чувство и беше сигурен, че ще открие подобна връзка след един внимателен анализ на ситуацията.
Проблемите бяха свързани с пари. Особено с парите, които циркулират извън банковата система. За миг съзнанието на Нанги се покри с бяла пелена, после прозрението го връхлетя с такава сила, че той неволно потръпна. Да, разбира се!
— Макита-сан — вдигна прояснените си очи той. — Имам нужда от вашата помощ.
— С удоволствие. Само кажете.
— Зная какво трябва да направим, Макита-сан! Трябва да възстановим дзайбацу!
— Но те са наши врагове и винаги са се стремили да ни измъкнат икономическата власт! Във всеки случай окупационните власти ги забраниха завинаги.
— Точно така — развълнувано отвърна Нанги. — Но те забраниха старите дзайбацу! А аз имам предвид „кин ю кейрецу“34. За начало трябва да се спрем на някоя от банките, тъй като само те разполагат с достатъчно капитали за финансирането на подобно начинание. Ще отпуснем кредити на няколко промишлени предприятия — да речем, в областта на стоманодобива, електрониката и минното дело. Към тях ще прибавим и една голяма търговска компания. Сега сме в икономически подем и банката лесно ще гарантира своите кредити и ще застрахова своите предприятия. А после, когато настъпи неизбежната рецесия, Макита-сан, търговската компания ще получи възможността да внася суровини и да изнася готовата продукция на новото кейрецу, избягвайки всякакви стокови запаси и сделки на вътрешния пазар.