Точно под флаговете беше масичката със свещеното огледало — най-важният и положително най-тайнствен… елемент на шинтоистката религия. Според поверието, то отразява най-чисто светлината, има качеството да показва нещата такива, каквито са, а не такива, каквито на човек му се иска да бъдат.
Нали и в свещената „Жино Шотоки“40 се казва, че „огледалото не скрива нищо, блясъкът му не е егоистичен, то просто вярно отразява доброто и лошото, правилното и погрешното“? Нали точно такова огледало е окачено пред пещерата на Слънчевата богиня и в него се крие божественият й дух?
Сато коленичи пред огледалото и се потопи в ясната му повърхност, от която се излъчваше неземна светлина. Пожела си мир и спокойствие на духа, помоли се да бъде приет в олтара на онази вечна мъдрост, която символизираха спокойните води на далечното езеро, повика безсмъртните „ками“…
Не след дълго в душата му се прокрадна онова особено спокойствие, на което беше привикнал още от най-ранна възраст. То бързо се превърна в мост между него и духа на баща му, когото уважаваше и с когото се гордееше. Старият Сато бе посещавал този храм почти всеки ден от живота си. Започна да води и Сеичи още щом проходи, третият член на компанията им неизменно беше Готаро.
Дори като съвсем невръстно дете Сеичи изпитваше възхищение и страхопочитание от това място. За разлика от Готаро, който се въртеше и прозяваше, Сеичи неизменно усещаше как душата му се изпълва с мрачната тържественост на този храм, обливаща го като отразената светлина на свещеното огледало.
Когато уважаваният му баща почина, тук бяха извършени погребалните церемонии. След тях той направи първото си самостоятелно поклонение, спускайки се към водите на езерото по тясната камениста пътечка. Същата, по която години по-късно поведе многобройните си гости на второто си бракосъчетание. По онова време над езерото все още се издигаха тайнствените изпарения, които го бяха обгръщали в продължение на хилядолетия, още в зората на японската история, чисти и недокоснати…
Само когато очите му потъваха в леко набраздената повърхност на езерото, Сеичи усещаше, че се слива с камито на баща си. Това беше причината редовно да идва тук. Искаше да бъде колкото може по-близо до историята на своето семейство.
Сега се нуждаеше от акумулираната мъдрост на всичките си мъртви близки, за да намери изход от заплетеното положение, в което се намираше. Имаше чувството, че светът около него се сгромолясва със смайваща бързина. Трийсет и седем години бяха градили този свят, а после изведнъж, за малко повече от година, всичко заплашваше да се срути. Как се получи така? Не можеше да отговори на този въпрос дори и с предполагаемата доза прозрение, което обикновено го обземаше на това място. Може би никога не трябваше да се забъркват в „Тенчи“… Но правителството съвсем ясно намекна, че в случай на успех възнаграждението ще бъде изключително щедро. В настоящото състояние на тяхното кейрецу, на прага на благословения кръг на седемте най-големи японски корпорации ние просто нямахме начин да устоим, мислеше си Сато.
Макар че правителството преливаше огромни капитали от националния бюджет в проекта „Тенчи“, извън техния поток се оказаха още голям брой странични разходи, които именно тяхното кейрецу трябваше да поеме. Това беше техен дълг, дори дума не можеше да става да прехвърлят тези разходи по сметката на правителството. В продължение на четиринайсет месеца похарчиха над шейсет милиона долара — огромна сума за всяка корпорация, независимо от размерите й.
Сато подозираше, че именно „Тенчи“ накара Нанги да разшири финансовата им дейност и на територията на Хонконг. Той самият беше против този проект още от самото начало. Само при мисълта за капризите на финансовия пазар в кралската колония му ставаше лошо. Никак не е лесно да пъхнеш крак в мечи капан и да очакваш всеки миг изщракването на острите му зъби.
Но Нанги настоя и Сато се почувства длъжен да отстъпи. В крайна сметка наистина се нуждаеха от свеж приток на капитали — както за „Тенчи“, така и за покриване на загубите от стоманодобивните си заводи. Вече доста време тези заводи работеха със седемдесет процента от капацитета си, но хилядите работници в тях трябваше редовно да получават заплатите и премиите си. Сато най-сетне беше близо до успешния изход на преговорите за продажба на тези заводи. Цената беше такава, че печалба почти нямаше, но поне щяха да останат с една грижа по-малко.