Настроението беше празнично, сакето се лееше като река, нежната музика на „шамисен“53 насищаше спарения въздух със сладките си трели. Такава беше обстановката, в която Икан за пръв път се срещна с Хироши Шимада.
Той беше спокоен и самоуверен мъж, който трудно би могъл да се нарече красив, но в замяна на това притежаваше магнетична сила на духа.
Шимада я забеляза веднага. В мига, в който очите му се спряха върху красивата й, сякаш издялана от слонова кост фигура, той почувства как сърцето му се свива, в душата му се надигна странен вик, ръката му конвулсивно се вкопчи в инкрустирания парапет на дървеното стълбище. Когато коленете му спряха да треперят, той пое дълбоко въздух и изпъна рамене. Главата му се въртеше и беше някак олекнала, сякаш цяла нощ се бе наливал със саке. В устата му се появи странен метален вкус.
И през ум не беше му минавало, че може да се влюби. Човек не се влюбва в гейшата си, той я посещава просто за да се отпусне и да прекара една приятна нощ. Но когато зърна Икан, съзнанието му бе така дълбоко поразено, че от него изчезнаха мислите за всякакви други жени, включително и за собствената му съпруга.
Икан действително излъчваше. Това ясно усещаха дори останалите „оиран“, които завистливо шушукаха зад гърба й. Защото тя безспорно беше постигнала мечтата на всички обитателки на този вечно променлив нощен свят — а именно онова гладко сливане между ефимерното и животинското, което омагьосва мъжете; онази нежна еротика, която обещава неземна наслада. По тази причина клиентите обожаваха всичко, което вършеше за тях — тихото рецитиране на „Генжи Моногатори“, подреждането на нежните лилии в малката вазичка, изписването на хайку специално за тях, ласките й…
Шимада не беше изключение. Пристъпи несъзнателно по-близо до Икан, очите му галеха елегантните гънки на блестящото й кимоно, с одобрение се плъзгаха по всяко от трите блестящи канзаши в гъстата черна коса, за да се спрат накрая върху „куши“ — простото дървено гребенче на тила й.
А когато напуканите му устни прошепнаха първите думи, предназначени за нея, и тя елегантно се извърна да го погледне, душата му се сви от сладостно очакване.
Разбира се, нямаха шанса да се усамотят в разгара на шумната веселба. А и Шимада не бе направил необходимите предварителни постъпки в тази насока — нещо абсолютно задължително за това заведение. Но през следващата седмица, веднага след като се появи малка пролука в натоварената му програма, той отново се озова в Йошивара.
Спря се на прага на сградата, оградена от високи бледозелени стени. Дъждовни капки чукаха по свода на разтворения му чадър, сърцето му лудо блъскаше. По стара самурайска традиция той се беше дегизирал, преди да тръгне за квартала с червените фенери. Беше сторил това не защото се срамуваше от посещението си във Фуяжо, нито пък защото се страхуваше да не разбере жена му. Всъщност „Замъкът, който не познава нощта“ изпращаше именно на нея сметките за приятната отмора на съпруга.
Главната причина за неговата предпазливост беше нестабилната политическа и икономическа обстановка в страната. Като заместник-министър на МТИ той имаше много врагове и съвсем не възнамеряваше да им дава в ръцете допълнителни козове.
Подухна хладен вятър, той несъзнателно потръпна и загърна по-плътно около себе си полите на широкия шлифер. Онази хрътка, полковник Линеър от окупационните власти, вече души край него и се мъчи да открие компрометиращи факти. Макар тези факти да бяха скрити и заровени, Шимада не можеше да се освободи от напрежението, защото си даваше сметка, че нещата са се променили и министър-председателят няма да си мръдне и пръста за него, ако някои работи излязат на бял свят. Дори обратното — познаваше Йошида като петте пръста на ръката си и това му даваше основание да подозира, че премиерът ще го хвърли на вълците от военните трибунали без да му мигне окото, дори с удоволствие ще го превърне в изкупителна жертва.
Войната. При мисълта за нея Шимада потръпваше. Всичко се връща назад и опира до войната. Сега вече много му се искаше Япония да беше поела по друг път. Собствените му идеи за широка експанзия, тесните връзки с милитаристично настроените ръководители на дзайбацу днес му се струваха самоубийствени, равносилни на сепуку. Но в тази представа липсваше чувството за достойнство и чест. Ръцете му бяха изцапани завинаги от нелегална дейност, която беше вършил за своите приятели в дзайбацу преди войната и по време на нея. Шимада заемаше ключова длъжност в Министерството на военната промишленост и избегна военния трибунал само защото беше успял да заличи следите си, а и благодарение на случайността, че шефът му реши да закрие министерството в последния момент, преди намесата на окупационните власти, и да го превърне в МТИ.