Опита два бързи странични удара, после ново обездвижване. Не успя и почувства как дървената тояга бавно се надига и започва да се приближава към лявата страна на гърдите му. Силите започнаха да го напускат, тялото му бавно изтръпваше, сякаш беше чуждо.
Усети вкуса на близкото поражение и ядосано се изруга. Концентрацията му очевидно беше намаляла от липсата на сън и часовата разлика. Бързо го напускаха и последните резерви от сила, за което спомагаше и постоянният натиск в стил „тамбо“, до който прибягваше противникът му. Ушите му забучаха — първи признак на настъпващата дезориентация. Знаеше, че ако не предприеме бързи мерки, тя ще бъде последвана и от физическа дестабилизация.
В съзнанието му изплува едно упражнение по кендо, което съдържаше „удара на червеното листо“, фигуриращ в бойната техника на великия Мусаши. Трябваше да спре движението на тоягата с усилие на волята.
Вместо да се защищава, той рязко освободи ръцете си и ги стрелна надолу, за да прекрати техниката „тамбо“ на противника си. Пръстите му светкавично се свиха около хлъзгавото дърво, рязко го извъртяха надолу и наляво, сенсеят за миг изгуби контрол върху движението на китката си. Но този миг беше напълно достатъчен за Никълъс, който нанесе жесток пронизващ удар със стегнати пръсти в черния дроб на противника.
Кенцо се олюля и отново се оказа в коленичеща поза. Никълъс се хвърли като вихрушка върху него, решен да затвърди победата си, но изведнъж се блъсна в каменния юмрук на сенсея, изскочил изневиделица пред лицето му. Болката беше ужасна, но той стисна зъби и стовари ръба на дланта си върху рамото на противника, възползвайки се от инерцията на собственото му тяло.
Сенсеят се стовари върху татамито и Никълъс моментално отскочи встрани. Борбата беше приключила. Сърцето му блъскаше лудо, тялото му беше плувнало в пот. С всяко дълбоко вдишване болката в напрегнатите му мускули отслабваше.
Бях на крачка от поражението, призна пред себе си той.
Ичиро Кагами беше в лошо настроение. Той беше човек с необикновено спокоен и уравновесен характер — качество, което му беше помогнало да се издигне до поста вицепрезидент по финансовите въпроси на „Сато Петрокемикълс“.
Днес обаче не беше в състояние да се съсредоточи върху подробностите на проектодоговора с американската компания за електронни компоненти. Изпита огромно облекчение, когато Сато даде знак на присъстващите в кабинета му отговорни сътрудници на компанията, че съвещанието е приключило.
Почти цял час погледът му не напусна стъклото на широкия прозорец, по който криволичеха браздите на ситния дъждец. Достатъчно, изкомандва се той, натисна бутона на вътрешния телефон и нареди на секретарката си да отмени всички насрочени за днешния ден делови срещи. После й обясни къде може да го открие, в случай че Сато го потърси по спешност.
Изправи се и хвърли последен поглед към прозореца. Панорамата на Токио беше тъжна и сива, лошото време погълна веселото оживление на хората през току-що отминалите празници „ханами“7. Но тази година съзерцанието на прекрасните вишневи цветове не беше донесло на Кагами очакваното удоволствие.
Излезе от кабинета си с каменно изражение на лицето. То не се смекчи нито от прекрасните литографии по стените, нито от приятното и дискретно осветление. Бутна обкованата с желязо врата и влезе в съблекалнята.
Всичко щеше да е наред, ако не беше брат ми, помисли си Кагами. Всъщност Тоширо не му беше брат, а шурей, но жената на Кагами беше истинската „хера моши“ — глава на семейството, заета със злопаметната мисъл да си върне за всичко, което беше търпяла години наред от майката на Кагами. Тя държеше семейната каса и разполагаше с нея, както й е удобно, помисли си с горчивина Кагами, докато пристъпваше гол към банята.
Макар и все още младо, лицето на жена му, мазно и изпотено от топлината и физическите усилия, му се струваше непоносимо. Тя не протестираше срещу факта, че ходи при гейши, напротив — безропотно плащаше сметките, които пристигаха на всяко петнайсето число от месеца, изпълняваше всичките си съпружески задължения. Но начинът, по който заделяше част от доходите му, включително „осейбо“ и „ошуген“ — подаръците, които получаваше два пъти годишно от желаещите да получат повишение свои сътрудници, го караше да изпитва неприятно чувство и той бързаше да поеме към Анмицу, при любимите си жени.